— Според мен към Юбервалд.
Керът очевидно беше бързак. Бягството на Гаспод бе спряно в зародиш от пръстите, вкопчили се в опашката му.
— Ама дотам са хиляда километра! А за кучешките крака — поне пет пъти повече! Невъзможно!
— Така ли било? Ами добре. Глупаво беше изобщо да говоря с теб. — Керът го пусна. — Прав си. Нелепо е.
Гаспод се обърна към него, изпълнен с подозрения.
— Не съм казал, че е нелепо. Само че наистина са хиляда километра…
— Да, де, затова е невъзможно да се справиш.
— Не, казах, че е невъзможно да ме убедиш…
— Ясно, ясно. Наближава зима, а и наистина е много трудно да проследиш върколак. Отгоре на това Ангуа е ченге. Ще се досети, че съм те потърсил, и ще заличи следите си.
Гаспод заскимтя безнадеждно.
— Слушай, бе, господинчо, знаеш ли колко трудно се печели уважение в тоя кучешки град?! Ако не ме надушват две-три седмици около стълбовете на лампите, положението ми отива направо в канавката!
— Да, да, разбирам те напълно. Ще измисля нещо друго. Нервния Найджъл още се навърта наблизо, нали?
— Какво? Оня шпаньол ли? Че той няма да си надуши и задника, ако ще да му го тикнеш в муцуната!
— Носи му се славата, че има остро обоняние.
— И започва да се умилква и да върти опашка, само да го погледне първият срещнат!
— Затова пък съм чувал, че може да надуши умрял плъх от три километра.
— Брей! Аз пък ще надуша и какъв е на цвят!
Керът въздъхна.
— Е, май нямам голям избор. Ти не можеш да дойдеш, затова…
— Не съм казал такова… — Гаспод поумува. — Ще взема да тръгна, а? И още как! Ще ме изхитриш някак или пък ще ме изнудиш, ама накрая ще ме убедиш, нали?
— Правилно. Гаспод, а как успяваш да пишеш?
— Стискам тебешира със зъби. Фасулска работа.
— Умник си ти. Единственото говорещо куче в света.
— По-тихо, бе, по-тихо! — Гаспод се озърташе трескаво. — Ей, в Юбервалд е пълно с вълци, нали?
— О, да!
— Ех, и аз можех да съм вълк сега. С други родители, разбира се. — Гаспод подсмръкна и пак огледа улицата и в двете посоки. — Какво ще се разберем за пържолите?
— Всяка вечер.
— Така бива.
Сержант Колън беше същинска картинка на нещастието, надраскана върху неравна улица с некачествено тебеширче в дъждовен ден. Седеше на стола си и начесто поглеждаше току-що полученото съобщение, сякаш се надяваше да се изпари от само себе си.
— Адска гадост, Ноби! — изпъшка по едно време.
— Хайде сега, Фред, успокой се — увещаваше го Ноби, който този ден бе предпочел премяна от муселин.
— Ама не може да ме повишават! Не съм офицер! Аз съм най-обикновен човек от народа!
— Открай време си го знам, Фред. По-народен от тебе — здраве му кажи.
— Да, де, но виж к’во пише тука! Ето, негова светлост се е подписал саморъчно!
— Е-е, както виждам, можеш да избираш от три неща…
— Давай нататък.
— Първо, да отидеш при него и да му кажеш, че няма да се подчиниш…
Паниката по лицето на Колън избяга, прогонена от сив гледжосан ужас.
— От дън душа ти благодаря, Ноби — промълви той горчиво. — По-навреме предупреждавай, ако ще подхвърляш още от тия идейки, та да си приготвя сухи гащи.
— Можеш и да приемеш, но да забъркаш такава каша, че той да отмени повишението ти…
— Ноби, вече го правиш нарочно!
— Що пък да не опиташ?
— Да, бе. Нали знаеш кое им е най-гнусното на кашите — не се сещаш кога да спреш. Уж си мислиш, че правиш само малка бъркотия, пък изведнъж цял казан помия ти се изплисква на тиквата. Притеснявам се, че стане ли тъй, негова светлост няма да ми вземе работата, а нещо друго… Да не обяснявам повече.
— Виждаш надалеч в бъдещето, Фред. Остава третата възможност. Примиряваш се и бъхтиш здравата.
— Не ми помагаш много.
— Ще се мъчиш само две-три седмици, после господин Ваймс ще се прибере.
— Ъхъ. А ако не се прибере? Юбервалд бил мръсничко местенце. А бе, дори според Патриция оная страна била истерия насред главоцеп, обвит в гадост. Не звучи добре, нали? Може да си потънеш нейде — и ни вест, ни кост. Тогава ще загазя. Не знам как да офицерствам.
— Фред, никой не знае как да офицерства. Затуй са офицерите. Ако знаеха поне нещичко, щяха да са сержанти.
Лицето на Колън пак се набръчка от отчаян размисъл. Откак се помнеше, носеше униформа. Беше същински чеп с три нашивки, запушил дупка точно по мярката си. Затова инстинктивно се придържаше към убеждението, че представителите на офицерското съсловие не могат сами да си обуят панталоните. Угризенията на съвестта го подтикваха да изключи Ваймс и Керът от списъка, като ги издигне до ранга на почетни сержанти.