Един гълъб избра този изпълнен с дипломатически затруднения момент, за да кацне на рамото на Колън и да потвърди повишението му. Колън взе капсулката и разгъна листчето.
— От Визит. Имало улика.
— За какво? — не разбра Ноби.
— Не знам. Просто улика.
Колън свали шлема и си избърса челото. Ето от какво се боеше. В очуканите дълбини на душата си подозираше, че Ваймс и Керът умееха да подреждат уликите една до друга и да виждат накъде водят. В това им беше дарбата. Е, той си имаше свои таланти… Например умееше да се погажда с хората, винаги носеше бронирания си нагръдник излъскан и дори насън се справяше със сержантските си задължения.
— Ами напиши си доклада. Добре го даваш. Ние се връщаме в Участъка. — Щом двамата с Ноби се отдалечиха, Колън изпъшка: — Виждам аз, че тая работа ще ме довърши. Ами книжата? Знаеш колко се оправям с книжата.
— Фред, ти четеш много усърдно, иначе нищо ти няма. Нали съм те гледал? Цяла вечност мъдруваш над една страница. Викам си — всичко иска да разбере.
— А, тъй си е — оживи се Колън.
— Ако ще и да е менюто в „Клачианска бърза закуска“. Случва се да зяпаш един ред цяла минута.
— Що да се оставям да ме метнат?
Колън изпъчи гърди… тоест ги изду още повече напред.
— Имаш нужда от помощник — завърши Ноби и вдигна полата на роклята си, за да прескочи поредната локва.
— Сериозно?
— Да, няма спор. Щото ти ще си началникът.
— Ъхъ, вярно. — Колън с облекчение се вкопчи в сламката. — Човек не може да върши всичко сам и да има време за четене на дълги думи, нали?
— Улучи десетката. Разбира се, сега имаме и един сержант по-малко в Участъка.
— Добре, че ми напомни. Доста ще сме заети.
Повървяха още малко.
— Ама можеш да повишиш някого — подсказа Ноби.
— Мога ли?
— Иначе к’ва полза да си началник?
— Прав си. Иначе работата ще ме затрупа. Хъм… Ти сещаш ли се за някого?
Ноби въздъхна мислено. По досетливост Фред Колън можеше да се мери със стола, на който обикновено седеше в Участъка.
— Хрумна ми едно име…
— А, да, бе. Рег Шу, нали? Няма проблеми с писането, мисли упорито и е доста хладнокръвен — отсъди Колън. — Направо леден, правичката да си кажем.
— Само че е малко умрял — напомни Ноби.
— Е, да, туй си е явен минус.
— И се разпада на части точно когато не очакваш.
— Истината говориш — призна Колън. — Никому не се харесва да стисне нечия ръка и накрая да излезе, че има повечко пръсти.
— Що не помислиш за някого, дето вечно го подминават незаслужено? — хвърли се в последна решителна атака Ноби. — Може да не е хубавец, ама опитът му в Стражата и особено в контрола на транспорта ще е важен за града, ако хората не вдигат толкоз врява за една-две грешчици, дето бездруго не са се случвали.
Зората на прозрението засия в очите на Колън.
— Охо… Ноби, що не почна с туй отначало?
— Е, ти си решаваш, Фред… да, де, капитане — почтително произнесе Ноби.
— Ами ако господин Ваймс не одобри? Нали ще се върне след две-три седмици.
— Стига ми — вдигна рамене Ноби.
— И нямаш нищо против?
— Кой, аз ли? Фред, нали знаеш, че винаги съм готов да си изпълня дълга.
— Ноби…
— Да?
— Роклята…
— Да, Фред?
— Нали уж вече не… регулираме движението?
— Тъй си е, ама реших да я понося още малко, та веднага да се захвана, ако решиш да се занимаваме пак с транспорта.
Смразяващ ветрец повяваше над зелевите поля.
През натрапчивия дъх на зеле и тежката воня на говняните каруци носеше към Гаспод също и намеци за смола, планини, сняг, пот и застоял дим от пури. Последната миризма се дължеше на навика на коларите да пушат огромни евтини пури, за да отпъждат рояците мухи.
Светът на обонянието се простираше безкраен пред кучето, далеч по-богат от онзи, който му представяше зрението.
— Болят ме лапите — оплака се то.
— Хайде, бъди добро куче — укори го Керът.
Пътят се раздвояваше. Гаспод спря и подуши във всички посоки.
— Ха, интересна случка. Част от говната са скочили от каруцата и са отпрашили през полето ей натам. Ти позна.
— Можеш ли да откриеш вода наоколо?
Пъстрата муцуна на кучето се набръчка от напрежение.
— Езерце. Не е голямо. На два километра оттук.
— Значи натам е тръгнала. Ангуа много държи на чистотата. Не е присъщо за върколаците.
— Аз пък изобщо не съм любител на водата — отбеляза Гаспод.
— Я виж ти… За пръв път чувам.
— Стига си ме поднасял! Веднъж ме изкъпаха, за твое сведение, та знам що за гадост е банята.
Езерцето се бе сгушило сред обрулени от вятъра дървета. Шумолеше суха трева. Самотна водна кокошка се шмугна в тръстиките, когато Керът и Гаспод я доближиха.