— Всичко е ясно — подхвърли кучето. — Купчина тор влиза във водата и… — Помириса пак калта до водата. — И… хъм, тя излиза… Хъм…
— Нещо те затруднява ли? — учуди се Керът.
— Какво? А, не. Миризма като камбанка. И продължава към планините, както ти очакваше. Ха, де…
Гаспод се почеса със задния крак зад ухото.
— Значи има проблем? — увери се Керът.
— Слушай, да речем, че е станала адска гнусотия, дето не ти се ще и да я знаеш, пък аз вече съм я научил… Какво ще правиш с мен, като ти я кажа? Нали се сещаш, доста хора предпочитат да си затварят очите. Новината те засяга лично.
— Гаспод!
— Не е сама. С нея върви друг вълк.
— Аха.
Кротката, лишена от изразителност усмивка на Керът изобщо не се промени.
— И вълкът е… от мъжкото изповедание, тъй да се каже. Самец. Ъ-ъ… Без никакво съмнение.
— Благодаря ти, че ме осведоми.
— Изключително мъжествен. Хъм… В точно определен смисъл. Просто няма как да сбъркам.
— Убеден съм, че те разбирам.
— Ей, с думи няма как да се обясни. А миризмата е… доста подчертана.
— Вече ти благодарих, Гаспод. И те са тръгнали към?…
— Направо към планините, шефе — изрече Гаспод колкото се може по-мило.
Не беше задълбочен познавач на човешките сексуални отношения, а и още не можеше да повярва в някои техни особености, но поне не се съмняваше, че са несравнимо по-оплетени от кучешките.
— А тази миризма…
— Извънредно мъжкарската ли?
— Същата, да — невъзмутимо потвърди Керът. — Ще я следваш и ако си върху коня, нали?
— Дори с кесия чесън под носа.
— Добре. Защото си мисля, че е време да се разбързаме.
— Знаех, че ще си го помислиш.
Стражник Визит отдаде чест, щом Колън и Ноби влязоха в Двора на Псевдополис.
— Сър, според мен трябва да научите веднага — подаде той някакъв лист. — Току-що го взех от Родни.
— От кого?
— Духчето на моста. То рисува снимки на колите и каруците, които преминават с твърде висока скорост. Никой не го е хранил отдавна — добави Визит с мек укор.
— А, някой много е бързал — сети се Колън. — И к’во толкова? Туй е една от ония носилки, в които се возят джуджетата от дълбините, нали? Ха, двамата тролове доста са се озорили от търчане!
— Станало е веднага след кражбата на Питата — уточни Визит. — Родни пише и датата в ъгъла, виждате ли? Казах си, че съвпадението е любопитно. Сър, не ви ли се струва, че някой е бягал от града?
— Че защо едно джудже ще вземе да краде безполезно парче скала? Особено пък ако е от ония, любителите на мрака. Като им гледам тъпите дрешки, тръпки ме побиват.
Гневната тишина звънна като лост, изтърван в храм. В стаята имаше три джуджета.
— Вие двамата! — излая сержант Силен в ръката. — Трябваше вече да патрулирате! А аз имам работа на Улицата на чревцата!
Джуджетата успяха дори с походката си на излизане да подчертаят колко са ядосани.
— Я, к’во им щукна на тия? — изсумтя Фред Колън. — Много докачливи са станали. Господин Ваймс ръси такива лафове, без да спира, ама на никого не му пука.
— Щото той е Сам Ваймс — вметна Ноби.
— Охо, пък аз не съм, тъй ли?
— Ами не си. Ти си Фред Колън — напомни Ноби търпеливо.
— Тъй било, значи?
— Да, капитан Колън.
— Истина е и най-добре да я помнят! — кресна Колън. — Не пипам с кадифени ръкавички. Няма да търпя неподчинение! Отдавна си мисля, че Ваймс е доста мекушав с тия джуджета! Взимат същите пари като нас, ама са наполовина по-ниски!
— Да, да — забърбори Ноби, размахвайки ръце в трескав опит да замаже положението. — Фред, само че троловете са двойно по-големи от нас, пък и те взимат същите пари…
— Но пък мозъците им са една четвърт от нашите, значи важи и за тях…
Звукът беше продължителен и страховит. Редови стражник Шпат избута стола си назад и се изправи. Дъските на пода пукаха и скърцаха, когато подмина Колън, взе шлема си от закачалката с огромните си пръсти и тръгна към вратата.
— Ще ходя да патрулирам — изгъгна той.
— Твоята смяна започва след час — обади се стражник Визит.
— Ще ходя сега — оповести Шпат.
В стаята притъмня за миг, докато той се промуши през изхода.
— Ама к’ви са тия прищевки изведнъж? — сопна се Колън.
Другите се стараеха да не срещат погледа му.
— Ей, да не чух някакво кискане? — попита той заядливо.
— Сержант, никой не се е кискал.
— О, пак ли ще ме наричаш „сержант“, ефрейтор Нобс?
— Не, Фред, аз… Ох, божичко…
— Виждам, че тука доста сте се разпуснали — обобщи капитан Колън, а в очите му заиграха зли искрици. — Айде на бас, че знам к’во си мислите: „Туй си е старият дебелак Фред Колън, значи от днеска нататък ще си караме кефа.“