Всичко стана твърде бързо. Кой би повярвал неотдавна? А съставките на бъркотията си ги имаше от много години. Семафорите съществуваха от древността. Преди век Стражата бе използвала няколко кули, за да разпраща съобщения до патрулите. И водоливниците не се занимаваха с нищо друго, освен да седят и да се вторачват. Липсваше им въображение, за да се поддадат на зрителни илюзии.
Хората обаче започнаха да си представят новините съвсем другояче. Преди биха предавали известия за придвижването на войски или за смъртта на крале. Вярно, и това трябва да се знае, но не се случва често. А те искаха съвсем редовно да научават колко струва добитъкът днес в Анкх-Морпорк. Ако цената е паднала, защо да не откарат стадото в Куирм? Да, задължително беше да са осведомени за дреболиите. И то всевъзможни. Например: „Корабът ми стигна ли благополучно там?“ Затова гилдията с маниакална упоритост прокарваше линията от кули през планините към Генуа, намираща се на цели шест хиляди километра от Анкх-Морпорк. Минаваха месеци, докато корабът заобиколи нос Ужас. Колко беше готов да плати един търговец, за да научи само след ден, че корабът е хвърлил котва до кея? А колко струва товарът му в момента? Продаден ли е изгодно? Има ли търговецът открита сметка на свое име в Анкх-Морпорк?
Че как нямаше гилдията да натрупа пари?
Лудостта се разпространи бързо като всяка друга в големия град. Май всеки, който можеше да скове два-три дъсчени етажа, да наеме двама водоливници и да монтира механизъм от стара вятърна мелница, успяваше да се вмъкне в бизнеса. Отидеш ли да вечеряш в кръчма, няма как да не видиш как някой изскача всеки пет минути да провери дали има съобщение за него от най-близката кула. Имаше и нова мода — приятели си разменяха безсловесни съобщения през претъпкана зала, причинявайки леки контузии на стоящите наблизо…
Ваймс поклати глава. Вести без смисъл — досущ телепатия без мозъци.
Да, ама свърши работа миналата седмица, нали? Когато Джак Незнайкото отмъкна онова сребро в Сто Лат и препусна към сигурното си леговище в Сенките на Анкх-Морпорк. А сержант Ръбчо от Стражата в Сто Лат, който се бе обучавал при Ваймс, изпрати съобщение по кулите. Получиха го около час преди Джак да влезе небрежно през градската порта и да попадне в обятията на очакващия го сержант Детритус. Според закона ситуацията беше малко хлъзгава, защото обирът не бе извършен в земите на Анкх-Морпорк, а известията по семафорните кули някак не попадаха в представата за преследване на злосторник, забелязан на местопрестъплението. Джак любезно премахна всякакви затруднения, като замахна яростно срещу трола. Арестуваха го за нападение срещу полицейски служител и се погрижиха за счупената му китка…
Лейди Сибил похъркваше кротичко. Брачната връзка винаги се състои от двама души, които са готови да се закълнат, че само другият хърка.
Иниго Скимър се свираше в ъгъла и четеше книга. Ваймс го позяпа.
— Ще се кача горе да подишам чист въздух — сподели след малко.
Отвори вратичката и тракането на колелата сякаш изпълни тясната задушна кабина заедно с прахоляка.
— Ваша светлост… — надигна се Скимър.
Ваймс, който вече се катереше, пак надникна в кабината.
— С такова държание няма да си спечелите приятели — увери той чиновника и затвори вратичката с ритник.
Веселка и Детритус се бяха настанили удобно на покрива. Поне не се задушаваха, а и имаха добър изглед във всички посоки, стига зеленчуците до хоризонта да се вместват в разбиранията ти за приятен пейзаж.
Ваймс се пъхна в пролуката между два вързопа и се наведе към Веселка.
— Ясно ти е как се работи с кулите, нали?
— Е, донякъде, сър…
— Добре. — Той й връчи късче хартия. — Където и да спрем за нощувка, наблизо ще има кула. Зашифровай тия думи и ги изпрати до Стражата. Сетят ли се кого да поразпитат, ще знаят всичко до час-два. Да, предай им да се отбият при Мократа Топси, тя върти пералнята в онуй свърталище. Или при Гилбърт Гилбърт. Той винаги знае какво става.
Веселка прочете съобщението и изгледа втренчено Ваймс.
— Сигурен ли сте, сър?
— Може да съм, а може и да не съм. Погрижи се описанието с особените белези да е пълно.
— Позволявате ли да попитам какво ви подтикна да…
— Походката му. А и той не улови портокала — обясни Ваймс. — Мхъ-мхъ…
Стражник Визит чистеше стария гълъбарник, когато се получи съобщението по семафорните кули.
Напоследък прекарваше все повече време с гълъбите. Заниманието не беше особено популярно, затова никой не се опитваше да го измести, а тук поне крясъците и тряскането на врати се чуваха приглушено.