Прътите за кацане блестяха.
Харесваше си работата. Нямаше мнозина приятели в града. Всъщност нямаше мнозина приятели и в Стражата. Но намираше с кого да говори, а и напредваше в религиозната просвета на гълъбите.
А сега и това…
Беше адресирано до капитан Керът. Вероятно трябваше да го връчи на капитан Колън, и то лично, защото Колън подозираше, че другите му четат съобщенията, пуснати по пневматичната тръба.
До днес стражник Визит бе успял да се опази. Омнианците поначало проявяваха дарба да не се усъмняват в получените заповеди, ако ще и да не откриват никакъв смисъл в тях. Визит по инстинкт почиташе висшестоящите, независимо колко са смахнати, просто защото бе възпитан подобаващо. Имаше и достатъчно време да си излъска бронята. Незнайно защо стана много важно стражниците да носят излъскана броня.
Въпреки това, за да отиде при Колън, имаше нужда от цялата храброст на епископ Рог, когато влизал в града на улитите, а било всеизвестно как те постъпвали с чужденците.
Слезе от гълъбарника и тръгна изнервен към главната сграда, като внимаваше да крачи напето.
Вътре не завари почти никого. Стражниците май не се свъртаха тук през последните дни. В такова мразовито време обикновено предпочитаха да безделничат под покрив, но внезапно у тях пламна желанието да са по-далеч от очите на капитан Колън.
Визит се качи до кабинета и почука на вратата.
След малко почука пак.
Не дочака никакъв отговор и бутна вратата, пристъпи към изтърканото до сияние опразнено бюро и посегна да пъхне хартийката под мастилницата, за да не я издуха някой повей откъм прозореца…
— Пипнах ли те!
Ръката на Визит трепна и мастилницата подскочи. За миг видя черно-синя струя да профучава край едното му око и чу как тя плисна върху нещо зад гърба му.
— Ясно — процеди през зъби Колън. — Нападение срещу старши офицер.
— Беше злополука, капитане!
— Хайде, де! Тогава питам — защо се прокрадваш в кабинета?
— Мислех, че не сте тук, капитане! — избълва Визит.
— Аха!
— Моля?
— Вмъкна се да ми четеш книжата, а?
— Не, капитане! — Визит се поопомни. — А вие защо дебнехте зад вратата?
— Охо, вече ще ми забраняваш да си стоя зад вратата, тъй ли?
В този момент Визит допусна следващата си грешка. Позволи си усмивка.
— Е, сър, изглежда малко странно…
— Стражник, да не намекваш, че се държа чудато? — попита капитан Колън. — Случайно да не откриваш у мене нещо смешно?
Визит се вторачи в осеяното с червени и сини петна лице.
— Нищичко, сър.
— Досега работата ти беше задоволителна, стражник — започна Колън, застанал прекалено близо пред Визит. — Затуй няма да съм много строг с тебе. Никой не може да каже, че не съм справедлив. Понижавам те в редови стражник, ясно ли е? И заплатата ти ще бъде съответно намалена със задна дата от първия ден на настоящия месец.
Визит отдаде чест. Не знаеше друг начин да излезе жив от тази стая. Едното око срещу него трепкаше зловещо.
— Ти обаче можеш да загладиш вината си — смили се капитан Колън, — ако признаеш кой краде, подчертавам — краде захарните бучки.
— Сър?
— Знам, че снощи бяха четирийсет и три. Преброих ги много внимателно. Тая сутрин са четирийсет и една, стражник. А пък са заключени в шкафчето на бюрото. Ще ми я обясниш ли тая загадка?
Ако у Визит честността се съчетаваше със склонност към самоубийство, щеше да отговори: „Ами, капитане, макар да знам, че имате всякакви достойнства, виждал съм ви да броите на пръсти и всеки път да получавате различен отговор.“
— Ъ-ъ… да няма мишки? — предположи немощно.
— Ха! Свободен си, редови стражник, и си помисли добре!
Когато опечаленият Визит излезе, капитан Колън се загледа в разчистеното бюро.
Малката мъждукаща част от мозъка му, в която все още припламваха искрите на свързани мисли през мъглата от сковаващ ужас, започваше да му подсказва: „Толкова си затънал, че вече срещаш светещи риби.“
Да, имаше празно бюро, но само защото бе махнал от него всички хартии.
Не можеше да се твърди, че Фред Колън беше неграмотен, но имаше нужда от размисъл и напъване, за да преодолее нещо по-дълго от инвентарен списък. Засядаше задълго на всяка дума с повече от три срички. Би било възможно да се каже, че е функционално грамотен. Тоест отнасяше се към четенето и писането както към ботушите — необходими са, но не е задължително да са забавни и е много подозрително, ако на другите им харесват.
Разбира се, господин Ваймс бе търпял бюрото да е отрупано с книжа, но на Колън му хрумна, че Ваймс и Керът вероятно са се научили да надхитрят купчините, защото знаят кое е важно, а кое — не. За него това умение си оставаше стъписваща мистерия. Сред тези документи имаше жалби, паметни бележки и покани, писма с молба „да ми отделите няколко минути“ и формуляри за попълване, доклади за четене и изречения с думи като „злонамерен“ и „незабавни мерки“. Представяше си ги като надвиснала вълна, която ей сега ще го захлупи.