— Ще ми олекне, ако и той знае — призна си Рег. — Доста се тревожа.
— Добре де, каква полза и той да научи?
— Нека той се тревожи, пък на мен ще ми е по-спокойно.
— Ефрейтор Нобс!
— Подслушва зад вратата, от мен го запомнете — изръмжа сержант Силен в ръката. — Аз се махам.
— Идвам, капитане! — подвикна Ноби.
Отвори долното чекмедже на своето вехто и изстрадало бюро, извади пакетче шоколадови бисквити и подреди изящно няколко от тях в чинийка.
— Ей, сърцето ми се къса, като те гледам — промърмори Силен в ръката, намигайки на другите джуджета. — На теб ти идва отвътре да си истинско нескопосано ченге. Колко жалко, че си тръгнал срещу природата си и се правиш на некадърна келнерка.
— Ха, ха, ха — изрепчи му се Ноби. — Само почакайте и ще видите. — Пак извиси глас. — Веднага идвам, капитане!
В кабинета миришеше остро на изгорена хартия.
— Чудесно е човек да се постопли — изчурулика Ноби и остави подноса на бюрото.
Но капитан Колън не му обърна внимание. Бе наредил на бюрото захарните бучки.
— Ефрейтор, какво не им е наред според тебе? — попита тихо.
— Е, малко са се омърляли, щото ги пипате постоянно…
— Трийсет и седем са, ефрейтор.
— Много съжалявам, капитане.
— Визит сигурно си е взел, когато беше тука. Заблудил ме е с някой засукан чуждоземски фокус. Умеят ги тия номера. Катерят се по въжета и изчезват, като стигнат до края.
— Той носеше ли си въже? — посмути се Ноби.
— Ефрейтор, ти на подбив ли ме вземаш?
Ноби отдаде чест.
— Не, сър! Може да е било невидимо, сър. Щом изчезват в края на въжето, ще накарат и въжето да изчезне, нали? Очевидно е.
— Правилно мислиш, ефрейтор.
— Като споменахте мисленето, сър — хвърли се с рогата напред Ноби, — дали имахте някоя минутка в претоварения си график, за да обмислите кого да повишите в сержант?
— Ефрейтор, точно с туй се занимах най-съвестно.
— Прекрасно, сър.
— Спомних си всяка дума, дето ти ми я каза, и изборът направо ми се наби в очите.
— Тъй вярно, сър! — отдаде чест Ноби и се опита да застане мирно.
— Само се надявам да няма сръдни. Случва се, когато повишиш някого. Ако има някакви неприятности, искам да ми се докладва кой краде захарните бучки.
— Слушам, сър!
Малко оставаше краката на Ноби да се отлепят от пода.
— И ще разчитам на тебе, ефрейтор, да ми съобщаваш, ако някой прави гадости на сержант Кремъчко.
— Сержант Кремъчко… — отпаднало повтори Ноби.
— Знам, че е трол, ама не искам да ми се носи славата, че страдам от предразсъдъци.
— Сержант Кремъчко.
— Знаех си, ефрейтор, че на тебе мога да се опра.
— Сержант Кремъчко.
— Туй е всичко засега. След час трябва да се явя пред негова светлост и искам да помисля. Такава ми е работата — да мисля.
— Сержант Кремъчко.
— Да. На твое място ще отида да го попитам какво трябва да се свърши.
Бели пера бяха пръснати из полето. Селянинът стоеше пред отворената врата на курника и клатеше глава. Озърна се, щом чу доближаването на конник.
— Добро утро, господине! — поздрави непознатият. — Нещо лошо ли ви е сполетяло?
Селянинът отвори уста да подхвърли някоя шега или направо да разкара досадника, обаче се запъна. Вероятно го спря видът на меча зад гърба на ездача. Или леката усмивка на мъжа. Усмивката май плашеше повече от оръжието.
— Е, таквоз, де, някоя твар е влизала при кокошките ми — престраши се да отговори. — Ще да е била лисица.
— Подозирам, че е бил вълк — възрази конникът.
Селянинът отвори уста да се сопне: „Стига тъпотии, бе, тука немаме вълци по туй време!“ Уверената усмивка насреща пак го разколеба.
— Много кокошки ли са отмъкнали?
— Шест.
— И са влезли през…
— Да, де, туй е най-шашавото, щото… Ей, псето да го махате!
Малко помиярче скочи от седлото и започна да души около курника.
— Няма да ви пречи — заяви конникът.
— Готин, гледай да не си прахосаш късмета, че моят човек е в смахнато настроение — изрече някакъв глас зад гърба на селянина.
Той побърза да се обърне. Кучето го гледаше невинно. Всеки знае, че животните не говорят.
— Гаф-гаф? Бау-бау? Куик-куик? — предложи му избор помиярчето.
— Много добре е дресиран — обясни ездачът.
— Да, бе — изсумтя гласът зад гърба на селянина, който изведнъж се изпълни с паническо желание да отпрати този конник по-скоро.
От тази усмивка тръпки го полазиха по гърба, вече му се причуваха и смехории…
— Не знам как са се промушили. Вратата си е залостена…
— Пък и вълците обикновено не си плащат за плячката, нали? — допълни непознатият.