— Създаваше сериозни задръствания, съррр!
— Определено. Всъщност е прословута с това. И все пак това е Операта.
— Съррр!
— Собственикът е на мнение, че големите жълти скоби на всеки ъгъл някак нарушават стила на зданието. Разбира се, пречат му и да го откара другаде.
— Съррр!
— Да, да. Временен капитане, според мен в подобни ситуации умереността е крайно желателна!
— Трябваше да послужи за пример на останалите, съррр!
— Виж ти. — Патрицият хвана друго парче хартия с палеца и показалеца си, сякаш държеше рядко и твърде особено създание. — Другите бяха… да проверим дали съм запомнил правилно, но някои неща просто не се забравят… Да… Три сгради, шест фонтана, три статуи и бесилката на Смотаната улица. О, как пропуснах… и моя дворец.
— Разбирам, че сте паркирал по работа, съррр!
Лорд Ветинари се запъна за миг. Не му беше лесно да общува с Фред Колън. Всеки ден му се налагаше да среща хора, за които беседите бяха сложна игра, а сега внимаваше да не се отклонява от най-простичките ходове в нея.
— Трябва да призная, че следя кариерата ви напоследък с нарастващо и неустоимо любопитство. Принуден съм да ви попитам защо в момента Стражата се състои само от двайсетина служители?
— Съррр?
— Сигурен съм, че доскоро бяха шестдесет.
Колън попи потта от лицето си.
— Режем гнилото, съррр! Правим Стражата по-стегната!
— Виждам. Броят на вътрешните дисциплинарни обвинения, които сте повдигнал срещу подчинените си — Патрицият взе много по-дебел документ, — ми се струва прекомерен. Изброих не по-малко от сто седемдесет и три случая на пулене, ослушване и ноздрене.
— Съррр!
— Ноздрене ли, временен капитане?!
— Съррр!
— Аха. Открих и едно обвинение в… да, „неподчинение чрез изтърваване на собствената си ръка“, повдигнато срещу стражник Шу. А Командир Ваймс винаги ми е описвал в най-благоприятна светлина работата на този служител.
— Много е коварен, съррр! Не можем да се доверяваме на мъртъвците!
— И на повечето от живите, както изглежда.
— Съррр! — Колън се наклони напред, лицето му се разкриви от смразяваща съзаклятническа гримаса. — Между нас да си остане, сър, ама Командир Ваймс пипаше твърде мекушаво. Допускаше да им се размине безнаказано за какво ли не. Дори захарта отмъкват, съррр!
Очите на Ветинари се присвиха, но Колън не би могъл да долови и с телескоп промяна в настроението му.
— Аз си спомням твърде добре, че е споменавал често двама служители, чиято неточност, безотговорно поведение и пълна безполезност са ужасяващо обезсърчителен пример за всички останали…
— Ей за същото ви думам — възликува Колън. — От една гнила ябълка целият чувал отива по дяволите!
— Само че вече имате кошница ябълки вместо чувал — отбеляза Патрицият. — Дори по-скоро панерче.
— За нищичко не се тревожете, ваша светлост! Аз ще подкарам всички във вярната посока. Ще ги стегна завчас!
— Убеден съм, че и занапред ще успеете да ме изненадвате — подхвърли Ветинари и се облегна на стола си. — И имам намерението да не изпускам действията ви от поглед. А сега, временен капитане, имате ли още нещо да докладвате?
— Всичко е тихо и кротко, съррр!
— Как ми се иска да беше така! Само се питах дали в града има събития, свързани с някакво лице на име… — Патрицият сведе поглед към поредния лист — … Сонки?
Капитан Колън почти успя да си глътне езика.
— Дреболия, съррр! — изграчи накрая.
— Значи Сонки е жив?
— Ъ-ъ… намерен е мъртъв, съррр!
— Убит ли е?
— Съррр!
— Ох… Временен капитане, мнозина не биха сметнали това за дреболия. Особено Сонки.
— Е, съррр, не на всички им допада онуй, дето той го върши.
— Случайно да не говорим за Уолъс Сонки? Производителя на каучукови изделия?
— Съррр!
— Временен капитане, не виждам нищо спорно в ботушите и ръкавиците.
— За… ъ-ъ, другите стоки става дума, съррр!
Колън се прокашля неловко.
— Аха. Предохранителите.
— Повечето хора не им се радват, съррр.
— И аз това чувам.
Колън пак се изпъна на стола си.
— Неестествено е, съррр, тъй мисля аз. Мразя ги тия неестествени измишльотини.
Ветинари като че изпадна в недоумение.
— Тоест ядете месото сурово и спите в клоните на дърво ли?
— Съррр?
— Нищо, нищо. Някой в Юбервалд обаче се интересуваше от Сонки напоследък. А сега човекът е мъртъв. Разбира се, не би ми хрумнало да уча Стражата какво да прави. — Взря се напрегнато в Колън, за да провери дали думите му оказаха някакво въздействие, и реши да допълни: — Казвам, че вие си решавате какво да разследвате в този пренаселен град.