Колън пак се бе залутал без карта в непознати земи.
— Благодарско, съррр!
Патрицият въздъхна.
— Временен капитане, сигурен съм, че много въпроси изискват будното ви внимание.
— Съррр! Имам планове за…
— Тоест не ми позволявайте да ви губя времето.
— А, нищо, ваша светлост, време си имам…
— Довиждане, временен капитан Колън.
В преддверието Фред Колън постоя, докато ударите на сърцето му се поразредят от тракане на кастанети до биене на барабани.
Общо взето, мина добре. Че и много добре даже. Всъщност изумително добре. Негова светлост на практика го направи свой довереник. Нямало да го изпуска от поглед.
Фред се чудеше защо толкова се е плашил от офицерстването. Оказа се, че няма нищо страшно, щом запретнеш ръкави. Ех, да беше започнал преди години! За нищо на света не би позволил някой да каже лоша дума за господин Ваймс, който трябваше да внимава в онези опасни чужди земи… Но пък Фред Колън си беше сержант и когато Сам Ваймс започна като новобранец в Стражата, нали? Само вродената почтителност му е пречила през тези десетилетия, не друго. Когато Сам Ваймс се върне у дома, Патрицият сигурно ще каже някоя и друга добра дума за временния му заместник и Фред Колън без никакво съмнение ще изкачи поредното стъпало по стълбичката на повишението.
Да, де, само до истински капитански чин, напомни си, докато пристъпяше напето надолу по стълбата — внимателно, разбира се, защото е почти невъзможно да слизаш напето по стъпала. Не би и помислил да се издигне над капитан Керът. Нямаше да е… редно.
Този факт доказва, че колкото и да се опияни от властта някой, на инстинкта за самосъхранение не може да му се запуши устата.
„Ама той наистина първо взе пилетата — повтаряше си Гаспод, провирайки се между краката на гъмжилото. — Невероятно.“
Е, не отделиха време да ги изядат. Гаспод бе напъхан в другите дисаги. Не би си пожелал отново да се друса така петнайсетина километра, особено ако през целия път ще го дразни миризмата на печени пилета.
В града май имаше пазарен ден и издевателствата над вълка бяха запазени за десерт. Имаше оформен неправилен кръг от пръти. Някои мъже държаха за нашийниците кучетата си — грамадни, тежки и неприятни за гледане създания, вече побеснели от възбуда и слабоумие.
До кръга беше клетката. Гаспод се провря към нея и погледна през решетката купчината сплъстена сива козина в сенките.
— Приятелче, като гледам, чака те неравностойна битка.
Противно на легендите — а за вълците са съчинени множество легенди, макар почти всички да се отнасят само до заблудите на хората спрямо тези животни — уловеният вълк почти винаги скимти и се свива в ъгъла, а не обезумява от ярост.
Този обаче знаеше, че няма какво да губи. Окъпани в пяна челюсти щракнаха до решетката.
— Ей, къде са другите от глутницата? — попита Гаспод.
— Нямам глутница, дребосък!
— Ясно. Единак, значи? — „Тези са най-гадните“ — добави мислено кучето и смънка под носа си: — Не си струва да го нравя и заради печените пилета. — После изръмжа: — Не си ли виждал други вълци наоколо?
— Видях!
— Добре. Искаш ли да се измъкнеш жив оттук?
— Всички ще ги изтребя!
— Бива, бива, само дето са десетки. Няма да стане. Ще те разкъсат на мръвки. Кучетата са по-злобни от вълците, да знаеш.
Очите в сенките се присвиха.
— А ти що се месиш, бе, псе?
— Щото ме пратиха да ти помогна. Прави каквото ти кажа и може след половин час да се махнеш оттук. Иначе утре ще си постелка на пода в нечия къща. Ти избирай. Току-виж, от тебе не останало достатъчно и за постелка.
Вълкът се заслуша във врявата на кучетата. Нямаше как да се заблуди за намеренията им.
— Какво си намислил?
Няколко минути по-късно тълпата беше разбутана учтиво и Керът стигна с коня си до оградения кръг. Шумотевицата позатихна. Меч върху кон винаги буди уважение. Ездачът обикновено е само за украса, но не и този път. Годините в Стражата бяха доиздули и доизлъскали мускулите на Керът.
А и усмивчицата му се набиваше на очи. Беше от онези, които карат краката да отстъпват.
— Добър ви ден. Кой е старшият тук?
Хората поспориха малко за положението си и един мъж предпазливо вдигна ръка.
— Аз съм заместник-кметът, ваше благородие.
— А какво се каните да правите?
— Ще насъскаме кучетата по един вълк.
— Нима? Самият аз притежавам вълкодав с необичайна мощ и пъргавина. Мога ли да изпитам силата му срещу презряната твар?
Зяпачите пак помърмориха помежду си и стигнаха до общо съгласие — защо пък не? А и не забравяха за усмивчицата…