— Опитайте, ваше благородие — вдигна рамене заместник-кметът.
Керът пъхна два пръста в устата си и изсвири. Жителите на градчето се облещиха сащисани, когато Гаспод се измъкна изпод краката им и седна. После се разкикотиха.
След малко настана тишина, защото усмивчицата не изчезна от устните на чужденеца.
— Някакъв проблем ли има? — осведоми се Керът.
— Ще стане на такива дребни парченца, че няма и да ги съберем после!
— Е, и? Нима сте загрижени за живота на някакъв си вълк?
Смехът избухна отново. А заместник-кметът започна да подозира, че с него си правят грубиянски майтап.
— Кучето си е ваше, господине — поклати глава той.
Помиярчето излая.
— За да бъде по-интересно, нека заложа половин килограм пържоли за успеха му — предложи Керът.
Кучето пак се обади.
— Добре, да бъде цял килограм — поправи се Керът.
— А, то и бездруго ще стане интересно — озъби се заместник-кметът. Усмивчицата вече му опъваше нервите. — Хайде, момчета, домъкнете вълка!
Животното бе извлечено насред кръга. Давеше се от неистово ръмжене.
— Не го връзвайте — спря ги Керът.
— Ще избяга.
— Вълкът няма никакъв шанс, повярвайте ми.
Озърнаха се към усмивчицата, свалиха намордника и трескаво прескочиха оградата.
— Ако си решил да не спазиш уговорката — обърна се Гаспод към вълка, — просто погледни оня тип върху коня.
Вълкът погледна. Не бе живял в джунглата, но разпозна тигровата усмивка.
Гаспод излая. Вълкът изквича и се просна на земята.
Тълпата чакаше. И след малко…
— Това ли беше?
— Обикновено и това стига — обясни Керът. — Моят вълкодав умее да лае особено. Цялата кръв на жертвата му се съсирва от ужас в първия миг.
— Ама кучето даже не го захапа!
— Има ли смисъл? — учуди се Керът.
Скочи от коня, проби си път до кръга, вдигна тялото на вълка и го метна зад седлото.
— Ей, чух го да пъшка! — подвикна някой.
— Излязъл е въздухът от дробовете му — завъртя глава Керът.
В този момент усмивчицата подсказваше съвсем ненатрапчиво, че е чувал последните хрипове на стотици трупове.
— Ъхъ, вярно си е — разнесе се нечий глас. — Винаги така става, знае се. Ами пържолките за храброто кученце?
Хората се споглеждаха, за да видят кой говори. Никой не погледна надолу. Кучетата нямат дар слово.
— Ще минем и без тях — реши Керът и се метна на седлото.
— Не, поч… Ама не може така! — възрази гласът. — Уговорките трябва да се спазват. Кой си рискуваше живота тук, ще ми се да знам?
— Да вървим, Гаспод — изрече Керът.
Кученцето се измъкна от гъмжилото с недоволно скимтене и заприпка след жребеца.
Стигнаха до края на площада, преди някой да ахне:
— А бе, к’во става тука, по дяволите?!
Магията се разпръсна. Но и конят, и кучето вече препускаха с все сила.
Ваймс мразеше и презираше привилегиите, осигурявани от високия ранг, но признаваше, че те позволяват поне да ги мразиш и презираш в уют.
Уиликинс пристигаше в странноприемницата около час преди дукската карета и с наглост, каквато Командирът на Стражата не би дръзнал да прояви, заемаше няколко стаи и настаняваше своя готвач в кухнята. Ваймс се оплака на Иниго.
— Моля ви да осъзнаете, ваша светлост — отвърна чиновникът, — че тук не сте лично, а като представител на Анкх-Морпорк. Когато хората ви гледат, всъщност виждат града, мхъ-мхъ.
— А стига, бе. Значи да не се мия сутрин?
— Много остроумно, сър. И все пак в момента въплъщавате града. Мхъ-мхъ. Ако ви оскърбят — засягат честта на Анкх-Морпорк. Ако се сприятелите с някого, пак го правите от името на Анкх-Морпорк.
— Я глей ти… А какво става, когато се отбия в клозета?
— Вие си знаете, сър. Мхъ-мхъ.
Сутринта на другия ден Ваймс белеше твърдо сварено яйце и си мислеше: „Ето, сега Анкх-Морпорк ще си хапне яйчице. Ако намачкам филийката на хлебни войничета, сигурно ще избухне война.“
Ефрейтор Дребнодупе влезе сковано и отдаде чест.
— Отговориха на съобщението ви, сър. — Подаде му хартийката. — Това е от сержант Силен в ръката. Разшифровах го. Ъ-ъ… Намерили са Питата от музея, сър.
— Ха сега, де! Все едно ми е паднала на главата. Вече се чудех какво става.
— Всъщност стражник Шу бил обезпокоен, сър — добави Веселка. — Малко е трудно да се разбере кое според него е съмнителното в случая, но той смята, че някой е направил копие на копието.
— Фалшификат на фалшификата, а? Кому би било изгодно?
— Не ми е ясно, сър. Другото ви… предположение е потвърдено.
Ваймс прочете съобщението.
— Хъ… Благодарско, Веселке. Скоро ще слезем.