— Сам, мрънкаш си някаква песничка — установи Сибил след малко. — Това означава, че нещо ужасно ще сполети някого.
— Ей, чудеса се постигат с тия нови технологии — сподели Ваймс, мажейки филийката с масло. — Виждам, че има полза от тях.
— А когато си ухилен толкова лъчезарно, някой очевидно играе с белязано тесте и не знае, че държиш пет аса зад гърба си.
— Не разбирам за какво намекваш, скъпа. Вероятно чистият въздух ме ободрява.
Лейди Сибил внимателно остави чашата чай на чинийката.
— Сам?
— Да, мила?
— Вероятно сега не е най-подходящият момент, но нали вече ти споменах, че ходих при старата госпожа Доволсън? Ами тя твърди, че…
Пак почукаха на вратата. Лейди Сибил въздъхна.
Този път влезе Иниго.
— Ваша светлост, би трябвало вече да тръгваме, ако нямате нищо против. Бих искал да стигнем в Сито село до обяд и да минем през прохода при Вилинос преди свечеряване, мхъ-мхъ.
— Налага ли се толкова да припираме? — пак въздъхна лейди Сибил.
— Проходът е… малко опасен — обясни Иниго. — Там цари леко беззаконие. Мхъ-мхъ.
— Само леко ли? — подхвърли Ваймс.
— Просто ще си отдъхна, когато го оставим зад гърбовете си. И би било по-уместно втората карета да не се отделя от нас, а вашите служители да са нащрек.
— Иниго, сигурно ви учат на тактика в политическата канцелария на Патриция — предположи Командирът на Стражата.
— Обикновено здравомислие, сър. Мхъ-мхъ.
— А защо не почакаме до утре и тогава да минем през прохода?
— При цялото ми уважение, ваша светлост, не ви съветвам да постъпите така. Времето се влошава. Освен това съм убеден, че ни следят. Длъжни сме да покажем, че във флага на Анкх-Морпорк липсва жълтият цвят на малодушието.
— Има го — поклати глава Ваймс. — И на совата, и на нашийниците на хипопотамите. Е, както кажете. Разбирам какво ви гризе отвътре. Само че няма да рискувам живота на слугите, щом има някаква опасност. Никакви възражения, ясно ли се изразих? Нека останат тук и утре ще се качат в пощенската кола. Тях вече никой не ги напада.
— Сър, предлагам и лейди Сибил да остане тук. Мхъ-мхъ.
— Абсолютно немислимо! — отсече Сибил. — Няма и да ви слушам! Щом не е прекалено опасно за Сам, не е и за мен.
— На ваше място не бих си позволил да споря с нея — предупреди Ваймс. — Обикновено здравомислие.
Вълкът не беше особено щастлив, че го вързаха за едно дърво, но — както подчерта Гаспод — никой не заслужава прекалено доверие.
Поспряха замалко в гората на десетина километра от градчето. Керът каза, че няма да се бавят. Някои от хората на градския площад изглежда се гордееха, че им липсва чувство за хумор.
След доста лаене и ръмжене Гаспод сподели:
— Трябва да знаеш, че нашето приятелче от доста време не е добре прието в местната вълча общност. Малко си пада единак, ха-ха…
— Друго? — попита Керът, който тъкмо вадеше печените пилета от торбата.
Очите на Гаспод сякаш се залепиха за тях.
— Но и той слуша воя в нощта.
— Вълците също общуват помежду си, така ли?
— А бе, техният вой е почти като нашето пикаене до дървото, та да се знае, че проклетото дърво си е мое, обаче си разменят и по някоя новина. В Юбервалд се мъти някаква мръсотия. Той не знае подробности. — Гаспод сниши глас. — Честно казано, приятелчето е било последно на опашката, като са раздавали мозъците. Сред вълците е нещо като Дъртия Гнусен Рон.
— А как му е името? — замислено се осведоми Керът.
Гаспод го зяпна. На кого му пука за вълче прозвище?
— Виж какво, трудно е да се каже, че си имат имена. По-скоро са описания. Не е като да се наречеш Бонзо или Пухчо…
— Знам. Та какво е неговото име?
— Настояваш да му научиш името, а?
— Да, Гаспод.
— Точно на тоя вълк ли?
— Правилно си ме разбрал.
Гаспод се размърда притеснено.
— Гъза.
— О…
Кучето искрено се слиса, щом видя зачервените бузи на Керът.
— Виж сега, това е нещо като обобщение, ама не може да се преведе по-точно. Нямаше да го спомена, но ти настояваше…
Гаспод млъкна и поскимтя малко, опитвайки се да внуши, че си губи гласа поради липса на печени пилета.
— Ъ-ъ, доста си вият един на друг за Ангуа — продължи, когато се убеди, че Керът не схваща намека. — Ъ-ъ… Смятат я за лоша новина.
— Защо? Нали тя пътува във вълчия си вид.
— Вълците мразят върколаците.
— Моля?! Не може да бъде! Когато се преобрази, не се различава от вълк!
— Хайде, бе! А когато пак се преобрази, не се различава от човек, нали? И какво от това? Хората не обичат върколаците. И вълците не обичат върколаците. Никому не харесват вълци, които могат да мислят като хора, нито пък хора, които могат да постъпват като вълци. А това ще рече — добави Гаспод, след като поумува, — че и хората, и вълците са от един дол дренки.