Огромна лапа го свали насред полета му и го притисна разкрачен в снега. Той се взря над белите зъби и дългата муцуна в очи, които му се сториха познати.
— Ммоойй! — изръмжа вълкът.
Беше Ангуа.
Каретите напредваха със скоростта на ленив пешеходец по пътя, осеян с такива дупки под девствения сняг, че всяка можеше да изиграе ролята на капан за возилата.
Ваймс кимна сам на себе си, когато видя блещукащите светлинки по-нататък в прохода. От двете страни старите свлачища бяха обрасли с непроходима гора.
Скочи безшумно и изчезна в сумрака.
Първата карета спря пред дебел дънер, повален напряко на пътя. Нещо се размърда, изведнъж коларят тупна в снега и се завтече лудешки натам, откъдето бяха дошли.
Измежду дърветата излизаха неясни фигури. Някой спря до вратичката на първата карета и се опита да я отвори.
За миг светът затаи дъх. И фигурите сигурно доловиха какво става, защото вече отскачаха встрани, когато в каретата нещо щракна. Вратичката и рамката й се разлетяха в облак от трески.
Ваймс веднъж бе изразил мнението си, че само идиот би застанал между разпален огън и трол, който държи зареден арбалет с един тон сила на опъване на тетивата. Е, да, адът не се разтвори под краката на злополучния бандит. Просто налетя на Детритус. От няколко крачки разстояние беше трудно да се забележи разликата.
Друг се пресегна към вратичката на втората карета. Пуснатата от Ваймс стрела се заби в рамото му с тъпия удар на месарски сатър. След секунда Иниго изхвърча през прозореца, претърколи се по снега с неприсъщо за чиновник изящество, изскочи пред следващия бандит и стовари ръба на дланта си върху шията му.
Ваймс бе гледал неведнъж такива изпълнения. Обикновено само разяряваха ударения. Случваше се и да го осакатят.
За пръв път виждаше главата на жертвата да се търкулва в снега.
— Никой да не мърда!
Сибил беше избутана от каретата. Зад нея пристъпи мъж с арбалет в едната си ръка.
— Ваша светлост Ваймс! — изкрещя той.
Думите заподскачаха между гористите склонове.
— Знам, че сте тук някъде, ваша светлост Ваймс! Ето и вашата лейди! А ние сме мнозина! Излезте, ваша светлост Ваймс!
Снежинки се топяха над огньовете.
Кратко свистене беше последвано от тъп плясък на стомана в мускул. Една от закачулените фигури се свлече в снега, стиснала ранения си крак.
Иниго се изправи полека. Мъжът с арбалета като че не го забелязваше.
— Все едно играем шах, ваша светлост Ваймс! Обезоръжихме трола и джуджето! А аз държа царицата! Ако ме простреляте, дали няма и аз да имам време за един последен изстрел?
Светлината от огньовете играеше по разкривените дървета край пътя. Минаха няколко секунди.
Арбалетът на Ваймс изтрака много гръмко на камъните.
— Добро решение, ваша светлост Ваймс! Сега искам да видя и вас, моля!
Иниго пръв зърна очертанията на човека, спрял с вдигнати ръце до самия край на осветения кръг.
— Добре ли си, Сибил? — попита Ваймс.
— Малко ми е студено, Сам.
— Не си пострадала, нали?
— Не съм.
— Ваша светлост Ваймс, искам през цялото време да ви виждам ръцете!
— И сега ще ми обещаете, че ще я пуснете, а?
Пред лицето на Ваймс блесна кълбо от пламък, докато си палеше пурата.
— Ха, ваша светлост Ваймс, защо пък да го правя? Анкх-Морпорк сигурно ще плати доста парици за вас двамата!
— Тъй си и мислех — вдигна рамене Ваймс и духна клечката. Запаленият край на пурата се разгоря за миг. — Сибил?
— Кажи, Сам.
— Клекни.
Следващата секунда се изпълни с рязко вдишване на немалко чифтове дробове. Лейди Сибил се сниши пъргаво, свободната ръка на Ваймс изскочи иззад гърба му, чу се копринено шумолене и главата на мъжа зад пленничката се отметна назад.
Иниго скочи и хвана арбалета му, преди да е паднал, претърколи се и натисна спусъка. Поредната фигура се сгромоляса.
Ваймс долови трескаво раздвижване, докато помагаше на Сибил да стане и я качваше в каретата. Иниго не се виждаше. Някой писна в мрака, но гласът не му беше познат.
После… остана само съскането на снега в пламъците.
— Мисля… че се махнаха, сър — промълви Веселка.
— Не е зле и ние да се размърдаме! Детритус?
— Сър?
— Ти добре ли си?
— Много тактично настроен съм, сър.
— Вие двамата тръгвайте с другата карета, аз ще подкарам тая и да се омитаме по-скоричко, бива ли?
— Къде е господин Скимър? — попита Сибил.
Откъм гората долетя нов писък.
— Забрави го!
— Но той е…
— Забрави го!
Колкото по-нависоко се изкачваха, толкова по-тежко валеше. Дълбокият сняг сякаш засмукваше колелата. Ваймс виждаше само тъмните коне на мътнобелия фон. По едно време облаците се разнесоха и той веднага съжали за това, защото чернилката отляво вече не беше склон, а отвесно спускаща се урва.