Щом стигнаха до равен път, видяха и светлините на странноприемница. Ваймс вкара каретата в двора.
— Детритус?
— Сър?
— Аз ще пазя да не ни ударят в гръб. Погрижи се вътре всичко да е наред, моля те.
— Да, сър!
Тролът скочи в калта и зареди нов сноп стрели в Миротвореца. Ваймс усети навреме намерението му.
— Сержант, просто почукай на вратата.
— Слушам, сър.
Тролът почука и влезе. Гълчавата вътре секна изведнъж. Ваймс чуваше приглушено обръщението на Детритус към местното население:
— Глейте сега, дукът на Анкх-Морпорк ще дойде тука. Некой да е против? Думайте по-скоричко, та да се разберем.
Долавяше и тихото бръмчене на изопнатата до скъсване тетива.
Ваймс помогна на Сибил да излезе.
— Как се чувстваш?
Тя се усмихна бледо.
— Като гледам, тази рокля вече е годна само за изтривалка. — Засмя се по-искрено, когато различи изражението му. — Сам, знаех си, че нещо ще измислиш. Станеш ли муден и равнодушен, случват се ужасии. Изобщо не се стреснах.
— Тъй ли? На мен направо ми се смръзна гов… червото, де.
— Но какво сполетя господин Скимър? Помня, че ровеше в чантата си и ругаеше…
— Подозирам, че Иниго Скимър е жив и здрав — намуси се Ваймс. — Туй обаче не важи за хората, които го доближиха.
В кръчмарската зала на странноприемницата тегнеше тишина. Мъж и жена — предполагаемият съдържател и стопанката — бяха притиснали гърбове в рафтовете зад тезгяха. Още десетина души се бяха подредили до стената с вдигнати ръце. От две-три преобърнати халби още капеше бира.
— Сичко си е мирно и тихо — обобщи Детритус.
Ваймс осъзна, че всички зяпнаха него. Сведе поглед. Ризата му беше разпрана. Кал и кръв бяха полепнали по дрехите му. Около ботушите му се образуваше мътна локвичка от разтопен сняг. А, да… В дясната си ръка още държеше арбалет.
— Малко неприятности по пътя — сподели с хората. — Ъ-ъ… Нали знаете как става. — Никой не шавна. — О, милосърдни богове! Детритус, наведи най-сетне тая проклетия надолу!
Тролът свали арбалета. Двайсетина души в залата започнаха да дишат.
Кльощавата жена излезе иззад тезгяха, кимна на Ваймс, внимателно издърпа ръката на лейди Сибил от пръстите му и посочи към широката дървена стълба. Ваймс не разбра защо се опита и да го изпепели с поглед.
Чак сега усети, че Сибил трепери. По лицето й се стичаха сълзи.
— И… ъ-ъ, съпругата ми е малко разстроена от случката — добави глуповато. — Ефрейтор Дребнодупе! — кресна, за да прикрие объркването си. Веселка влезе. — Иди с лейди Сибил и се погрижи…
Млъкна, защото гласът му потъна във врявата. Един-двама сочеха с пръсти, някой се кикотеше. Веселка се закова на място и погледна надолу.
— Какво става? — изсъска Ваймс.
— Заради мен е, сър. Джуджешката мода на Анкх-Морпорк още не е привична гледка тук.
— Твоята пола ли ги слиса толкова?
— Да, сър.
Ваймс огледа лицата. Изглеждаха по-скоро втрещени, отколкото гневни, макар че у двете джуджета в ъгъла се забелязваше явна липса на одобрение.
— Иди с лейди Сибил — повтори той.
— Може би не е най-умест… — започна Веселка.
— Гръм да удари всички! — изрева Ваймс невъздържано.
Тълпата в залата се смълча. Оръфан, изцапан с кръв луд, и то въоръжен с арбалет, не би се затруднил да овладее вниманието на аудиторията. След миг той потрепери. Жадуваше да се просне в леглото, но още по-силно жадуваше едно питие. А не можеше да си го поръча. Отдавна се познаваше. Без едно можеше, с едно — не.
— Добре, обясни ми най-сетне.
— Всички джуджета са мъже, сър. Тоест… поне съгласно традицията. И така са настроени всички тук.
— Ами стой пред вратата, затвори си очите или нещо подобно, разбрахме ли се?
Ваймс се обърна към Сибил.
— Ще се оправиш ли, скъпа?
— Извинявай, че съм ти в тежест, Сам — прошепна тя. — Беше прекалено страшно.
Природата бе причислила Ваймс към онези мъже, които са вродено неспособни да целунат жена си пред други хора. Погали я безпомощно по рамото. Тя си мислеше, че му е в тежест! Непоносимо…
— Ти само не… Ами Веселка ще… А пък аз… ще огледам всичко и веднага се връщам. Подозирам, че ще ни дадат най-хубавата стая. — Тя кимна, без да го погледне. — И… ще изляза малко на чист въздух.
Ваймс прекрачи прага. В момента не валеше. Луната начесто се криеше зад облаците, въздухът ухаеше на скреж.
Когато фигурата скочи ловко от стряхата, беше сащисана от бързината, с която тялото на Ваймс я притисна тежко до стената.