През червеникавата мъгла в очите си Ваймс се взираше в огряното от луната лице на Иниго Скимър.
— Ей сегичка ще те… — заръмжа Командирът на Стражата.
— Я погледнете надолу, ваша светлост — предложи Скимър. — Мхъ-мхъ.
Ваймс усещаше съвсем лекичкото бодване на острие, опряно в корема му.
— А ти погледни още по-надолу.
Иниго преглътна. И Ваймс държеше нож.
— Ясно. Наистина не сте джентълмен.
— Ако направиш рязко движение, ти също няма да си — обеща Ваймс. — На такова положение сержант Колън упорито му вика „безотходница“.
— Уверявам ви, че няма да ви убия.
— Знам — подсмихна се Ваймс. — Но дали ще опиташ?
— Не. Задачата ми е да ви опазя, мхъ-мхъ.
— Ветинари ти я възложи, нали?
— Знаете, че никога не разкриваме имената на…
— Вярно. Много сте почтени — изплю думата Ваймс, — макар и само в някои неща.
И двамата се поотпуснаха.
— Изоставихте ме обкръжен от врагове — изрече Скимър, но почти без да влага укор.
— Че пука ли ми какво ще правиш с тая бандитска сбирщина? Ти си професионалният убиец тук.
— А как ме разкрихте, мхъ-мхъ?
— Ченгето наблюдава как ходят хората. Не си ли чувал клачианската поговорка „Краката са второто ни лице“? Твойта походка на безобидна писарушка беше твърде изпипана, за да е истинска.
— Нима само по това познахте, че…
— А, не. Ти не хвана портокала.
— Хайде, де…
— Слушай внимателно — хората или ловят, или се присвиват. Ти обаче веднага разбра, че не е опасно, и не мръдна. А когато ти хванах ръката, напипах метал под плата. Докато пътувахме, пратих съобщение по кулите с твойто описание.
Ваймс пусна Иниго и прекрачи към каретата, обръщайки гръб на убиеца. Взе нещо от капрата, върна се и го тикна под носа на дребосъка.
— Знам, че е твое. Измъкнах го от чантата ти. Ако някога спипам човече с такова нещо в Анкх-Морпорк, тъй ще му вгорча живота, както само едно ченге умее! Разбрахме ли се?
— Ако спипате някого с подобен предмет в Анкх-Морпорк, ваша светлост, значи е голям късметлия, щом Гилдията на убийците не се е добрала първа до него. Мхъ-мхъ. Включен е в списъка на пособията, забранени за употреба в чертите на града. Но сега сме далеч от Анкх-Морпорк, мхъ-мхъ.
Ваймс превъртя нещото в ръцете си. Малко приличаше на чук с дълга дръжка или неправилно изработен далекоглед. Общо взето, представляваше мощна пружина. По което не се различаваше особено от арбалета.
— Адски мъчно се зарежда — сподели Командирът на Стражата. — Едва не си изсипах карантиите, докато го притисках в една скала. И с него можеш да стреляш само веднъж.
— Но пък никой не очаква изстрела, мхъ-мхъ.
Ваймс кимна. Човек можеше дори да скрие оръжието в крачола на панталона си, макар че мисълта за толкова набрана мощ в близост до плътта ти биха понесли само нерви от стомана. И други части от тялото трябваше да са от стомана, за да понесат случайна злополука…
— Туй не е оръжие — заяви Ваймс, — а служи за убийства.
— Че за какво са тогава оръжията? — възрази Иниго.
— А, не позна. Оръжията помагат да не убиваш. Тях просто ги… носиш. За да се виждат. Да възпират. Не са като тая измишльотина. Криеш я, накрая я вадиш и убиваш в тъмното. Къде е другото нещо?
— Моля, ваша светлост?
— Острието за длан. Не ме забълбуквай.
Иниго разкърши рамене. Движението изстреля сребриста ивица от ръкава му. Острието беше старателно оформено да приляга към ръба на дланта и имаше мека подложка от кече. Под ръкава щракна ключалка.
— О, богове! — издиша сърдито Ваймс. — Човече, ти имаш ли представа колко пъти са се опитвали да ме затрият?
— Да, ваша светлост. Девет пъти. Гилдията вдигна цената ви до 600 000 долара. И при последното запитване не се яви нито един доброволец. Мхъ-мхъ.
— Ха!
— Между другото и съвсем неофициално бихме искали да се осведомим… Ще ви бъдем благодарни да ни кажете къде се намира тялото на достопочтения Юстъс Басингли-Гор.
Ваймс се почеса по носа.
— Оня, който се опита да отрови крема ми за бръснене ли?
— Същият, ваша светлост.
— Ами ако тялото му не е особено добър плувец, все още е на кораб, който се отправи към Джат покрай нос Ужас. Платих на капитана хиляда долара да не сваля веригите от него, докато не подминат Замбинго. Туй пък означава, че на тялото му предстои дълга приятна разходка до дома през джунглите на Клач. Сигурно там знанията за редки отрови ще му бъдат от полза, но се боя, че повечко ще трябва да набляга на противоотровите.
— Хиляда долара!
— Е, намерих в джобовете му хиляда и двеста. Остатъка дарих на Слънчевия приют за болни дракони. Впрочем имам и разписка. Подозирам, че много държите на формалностите.