— Откраднал сте му парите?… Мхъ-мхъ…
Ваймс помълча, докато си поеме дъх. После заговори абсолютно безстрастно.
— Нямах намерение да харча от своите. А той току-що се бе опитал да ме затрие, нали? Смятайте, че съм вложил парите за подобряване на здравето му. Естествено ако след време дойде да се видим, ще се постарая да си получи всичко, което му се полага.
— Аз съм… смаян, ваша светлост. Мхъ-мхъ. Басингли-Гор необичайно умело боравеше и с меча.
— Нима? Обикновено не изчаквам да узная в какво ги бива вашите хора.
Иниго си позволи една от скъперническите си усмивки.
— А преди два месеца сър Ричард Лидлили бе намерен вързан за фонтана на площад Сатор, при това боядисан в розово и с флагче, втъкнато в…
— Оня ден бях настроен снизходително — обясни Ваймс. — Съжалявам, но не участвам във вашите игрички.
— Убийствата не са игра, ваша светлост.
— Но вие въпреки всичко се опитвате да си играете.
— Все пак трябва да има някакви правила. Иначе ще настъпи пълна анархия. Мхъ-мхъ. Вие се придържате към собствените си убеждения, ние — към нашите.
— Значи те изпратиха да ме пазиш?
— Имам и други умения, но… да.
— А защо си мислиш, че ще имам нужда от тебе?
— Е, ваша светлост, тук няма правила. Мхъ-мхъ.
— Почти през целия си живот се разправям с типове, които не знаят що е правило!
— Да, разбира се. Но когато убиете обикновените бандити, те не се вдигат от гроба да ви досаждат отново…
— Никого не съм убивал!
— Простреляхте главатаря в гърлото.
— Прицелих се в рамото.
— Вярно, от този арбалет стрелите кривят наляво. Значи искате да кажете, че никога не сте се опитвал да убиете някого. Но аз съм го правил. А в тези земи едва ли ще ни дадат време за умуване. Мхъ-мхъ.
— Не съм умувал!
— В гилдията, ваша светлост — въздъхна Иниго, — нямаме навика да се перчим.
— За какво перчене приказваш?
— Ами онова неуместно палене на пурата…
— Аха. Когато си затворих очите, а всички те зяпнаха пламъка насред мрака ли?
— О, така ли било… — Иниго се поколеба. — Но нали можеха да ви застрелят още в същия миг?
— Не. Вече не бях страшен. А и нали чу гласа му? Доста често слушам такива тиквеници. Няма да ме пречука прекалено бързо, та да си развали удоволствието. Да смятам ли, че не са ти поръчали да се разправиш с мене?
— Така е.
— И си готов да се закълнеш?
— В честта си на професионален убиец.
— Да, тъкмо в туй ми е затруднението, разбира се. Иниго, не знам как да го кажа, без да се засегнеш, но не се държиш като типичен убиец от гилдията. Те са лорд някой си, сър не знам кой си… Знае се, че Гилдията на убийците е училище именно за джентълмени, а ти… Боговете са ми свидетели, не се опитвам да те обидя, ама ти не си съвсем…
Иниго докосна челото си в присмехулен поздрав.
— Стипендиантче, сър.
„Ами да!“ — възкликна безмълвно Ваймс. Средностатистически аматьори в убийствата се намират под път и над път. Обикновено са луди или пияндета. Понякога сред тях е и нещастна женица, изтормозена от тежкия ден, а пък мъжът й е прекалил с шамарите и изведнъж трупаната двайсетина години ярост се отприщва… Но да ликвидираш непознат без злоба или удоволствие (освен удовлетворението на занаятчията от добре свършената работа) е толкова рядка дарба, че армиите прахосват месеци, опитвайки се да я втълпят насила на новобранците си. Повечето хора отбягват убийството на онези, с които не са се запознали любезно.
Гилдията имаше нужда и от един-двама като Иниго. Нали някакъв философски настроен мръсник бе заявил, че за да властваш, прибягваш до услугите не само на пастирите, а и на касапите? Ваймс посочи малкия арбалет.
— Добре, прибери си го. Но разчитам на теб да пуснеш мълвата, че още първия път, когато сгащя някого на улицата с такова нещо в ръка, собственикът ще трябва да си го търси там, където слънцето не свети.
— О — ухили се Иниго, — да не говорите за онова селце със смешното име в Ланкър? То е на стотина километра оттук, струва ми се.
— Не бери грижа, ще намеря най-прекия път.
Гаспод реши да опита с пръхтене в ухото на Керът.
— Време е да се събудиш! — изръмжа накрая. Керът отвори очи, примига, за да махне снежинките от клепачите си, и понечи да мръдне.
— Лежи си, лежи си — побърза да го посъветва Гаспод. — Ако ще ти стане по-добре, представяй си ги като по-тежичък юрган.
Керът се напъваше безпомощно. Вълците върху него се наместиха по-удобно.
— Страхотно ще те сгреят — засмя се нервно кучето. — Вълче одеялце, а? Е, да, после ще смърдиш малко, но какво са бълхите пред бялата смърт, нали? — Гаспод старателно се почеса зад ухото. Един от вълците му изръмжа. — Извинявай, забравих. Храната ще бъде донесена след малко.