— Керът — мило се обади Ангуа, — не прави това втори път. Гавин дори не принадлежи към клана на тези вълци, но оглави глутницата, без никой да изскимти. Той не е куче. Той е убиец, Керът. Не ме зяпай така. Не си мисли, че се хвърля от храстите върху загубили се момиченца или излапва старите им баби. Искам да кажа, че ако според него някой човек трябва да умре, можеш да отпишеш нещастника. И винаги, ама абсолютно винаги е готов за схватка. В това е доста простодушен.
— Значи ти е стар приятел?
— Да.
— Хъм… приятел.
— Да. — Ангуа за миг обърна очи към небето и в гласа й зазвуча напевен присмех. — Един ден бродех в гората и паднах в стара яма, покрита със сняг. Събраха се вълци и щяха да ме убият, но се появи Гавин и ги принуди да се откажат. Не ме питай защо. Хората понякога не са способни да обяснят постъпките си. Вълците също. Точка по въпроса.
— Гаспод твърди, че върколаците и вълците не се погаждат — търпеливо вметна Керът.
— Прав е. Ако Гавин не беше тук, тази глутница отдавна да ме е разкъсала. Понякога изглеждам като вълк, но не съм. Аз съм си върколак! Проумя ли? Нали си чувал какво подхвърлят някои хора зад гърба ми? Е, вълците не си губят времето с глупости. Направо те захапват за гърлото. И имат много остро обоняние. Няма да ги заблудиш. Мога да се престоря на човек, но не и на вълк.
— Никога не ми е хрумвало. Лесно е да се подлъже човек, че вълците и върколаците…
— Това е положението — въздъхна Ангуа.
— Каза, че имаш някакъв семеен проблем — напомни Керът, сякаш отмяташе въображаем списък.
— Лично е. Гавин дойде чак в Анкх-Морпорк, за да ме предупреди. Дори е спял в каруците с дървени трупи, за да пътува и докато си почива. Можеш ли да си представиш такава дързост? Проблемът ми няма нищо общо със Стражата. Нито пък с теб.
Керът се огледа. Снегът пак трупаше по поляната, а над огъня се превръщаше в дъждец.
— Сега съм тук.
— Върви си. Моля те. Сама ще се оправя.
— И после ще се върнеш ли в Анкх-Морпорк?
— Ами аз… — запъна се Ангуа.
— Мисля, че ще остана — поклати глава Керът.
— Не забравяй, че в града се нуждаят от теб. Знаеш колко разчита Ваймс да си…
— Напуснах.
За миг Гаспод май чуваше как всяка снежинка поляга върху преспите.
— Ама как…
— Да, така е.
— И какво ти каза Скалоликия?
— Ъ-ъ… нищо. Вече бе тръгнал към Юбервалд.
— Ваймс идва в Юбервалд?!
— Да. За коронацията.
— И той ли се е забъркал…
— В какво да се е забъркал?
— Ох, семейството ми върши… тъпотии. Не съм сигурна дали вече знам всичко важно, но вълците много се безпокоят. Когато върколаците вършат гадости, винаги истинските вълци страдат вместо тях. Хората започват да избиват всичко, което носи козина. — Тя позяпа огъня и се насили да попита повесело: — И кой остана да командва?
— Не знам. Фред Колън е най-старши.
— Ха, именно това е най-лошият му кошмар. — Ангуа се поколеба. — Ти наистина ли напусна?
— Да.
— О…
Гаспод послуша падането на още малко снежинки.
— Е, сами няма да стигнете далеч оттук нататък. — Ангуа се изправи. — Събирай сили, имаш около час. После ще тръгнем през гъсталака. Там не е наваляло много. Още сме далеч и ще бързаме. Дано смогнете да не изоставате.
Рано сутринта на закуска Ваймс забеляза как останалите гости на странноприемницата дотолкова се дърпаха от него, че едва не издълбаваха с гърбове стените.
— Сър, мъжете излязоха вечерта и се върнаха към полунощ — тихо съобщи Веселка.
— Хванаха ли някого?
— Ъ-хъм… В известен смисъл, сър. Намерили са седем трупа.
— Седем ли?
— Предполагат, че и да е имало други бандити, измъкнали са се по една пътека нагоре в скалите.
— Ама как тъй седем… Детритус очисти един и… аз един. Имаше двама ранени и Иниго повали… един…
Ваймс млъкна и се взря в Иниго Скимър, който седеше в другия край на залата до претъпкана обща маса. Около Ваймс и съпругата му беше пусто. Лейди Сибил си го обясни с почтителността на местните жители. А дребосъкът спретнато хапваше лъжица след лъжица супа в малкия си подреден свят сред размахващи се ръце и натрапчиви лакти. Дори си бе сложил салфетка под брадичката.
— Били са… много мъртви, сър — прошепна Веселка.
— Е, гозбата поне беше… любопитна — отбеляза лейди Сибил и старателно си избърса устата. — Досега не бях закусвала супа с нарязани в нея наденички. Как я наричат тук, Веселке?
— Тлъста супа, ваша светлост — вдигна рамене джуджето. — Вече сме близо до мастните залежи в Шмалцберг, а супата е хранителна и помага да понасяме студа.