— О, колко интересно.
Лейди Сибил се озърна към съпруга си. Той не можеше да откъсне поглед от Иниго.
Вратата се отвори, Детритус приклекна и влезе, отръсквайки снега от кокалчетата на пръстите си.
— Навън не е толкоз зле, сър. Хората тука разправят, че било по-умно да тръгнем рано.
— Готов бях да се обзаложа — поклати глава Ваймс.
„Не искат някой като мен да се навърта наоколо. Не знаят кой може да е следващият труп.“
Липсваха няколко лица, които си спомняше смътно от снощи. Вероятно пътници, които бяха потеглили още по-рано, значи новините вече го изпреварваха. „Да знаете, нахълта вътре целият в кръв и кал, с арбалет в ръка, пък после намерихме седем трупа!“ Още през първите двайсетина километра историйката щеше да сложи тежък сатър в другата му ръка и да раздуе броя на жертвите до трийсет мъже и кучето на главатаря.
Дипломатическата му кариера започваше блестящо, а?
Преди да се качат в каретата, той зърна стреличка, заседнала до прозореца. Цялата беше от стомана и внушаваше представата за шеметна скорост. Почти очакваше да си опари пръстите, когато я пипна. Заобиколи и видя много по-груба стрела, забила се високо в задницата на возилото.
— Докато пъплехте нагоре по склона, те се опитаха пак да ви догонят — обясни Иниго.
— А ти ги изби.
— Някои се измъкнаха.
— Учуден съм.
— Ваша светлост, имам само един чифт ръце.
Ваймс вдигна глава и огледа табелата на странноприемницата. Нескопосаната рисунка представляваше едра глава с хобот и бивни.
— Петият слон — вдигна рамене Иниго. — Оставихте закона зад гърба си още когато подминахте Ланкър. Тук властва обичаят. Каквото имате, стискате си го и се биете, за да го задържите. И най-силните оцеляват.
— Господин Скимър, в Анкх-Морпорк също цари беззаконие.
— Анкх-Морпорк си има предостатъчно закони, само че никой не ги спазва. Тук е друго, ваша светлост. Мхъ-мхъ.
Двете карети потеглиха заедно. Детритус седеше върху предната, която беше изтърбушена от едната страна. Нямаше друго за гледане освен еднообразно заснежено поле.
Подминаха семафорна кула. Опушената каменна основа подсказваше, че за някого в този край най-добрата новина е липсата на новини, но щорите трескаво примигваха в черно и бяло.
— Целият свят гледа — промърмори Ваймс.
— Но не го интересува. Поне досега беше така — отвърна Скимър. — В момента обаче напира да съдере земята от тази страна и да изгребе каквото има отдолу. Мхъ-мхъ.
„Аха, нашият чиновник-убиец бил способен на повече от едно чувство…“
— Анкх-Морпорк винаги се е опитвал да се разбира със съседите си — вметна Сибил. — Да, де, поне напоследък.
— Не че се опитваме, мила — възрази Ваймс. — Просто се убедихме, че… Защо спряхме? — Смъкна надолу прозореца и се провикна: — Сержант, какво става?
— Чакаме да се махнат ония джуджета, сър.
Няколкостотин джуджета в колона по четирима трополяха през равнината към тях. Ваймс забеляза по походката им, че са настроени много решително.
— Детритус…
— Да, сър?
— Постарай се да не изглеждаш толкова тролски, моля те.
— Адски се старая, сър.
Колоната почти ги налетя, преди някой да излае заповедта за спиране. Едно джудже излезе пред останалите и доближи каретите.
— Та’грдзк? — изрева то.
— Ваша светлост, желаете ли да поема нещата в свои ръце? — предложи Иниго.
— Аз съм проклетият посланик — отсече Ваймс и слезе от каретата.
— Добро утро, джудже. (Посочва се злосторникът.) Аз съм Старши бригадир Ваймс от Надзора на Анкх-Морпорк.
Лейди Сибил успя да чуе тихия ужасен стон на Иниго.
— Крз? Гр’дазак яд?
— Чакай, чакай, туй вече го знам… Убеден съм, че ти си джудже без никакви предразсъдъци (прегрешения). Да скрепим сделката с ръкостискане, джудже. (Посочва се злосторникът.)
— Е, това вече преля чашата — промърмори Иниго. — Мхъ-мхъ.
Предводителят на малката джуджешка армия бе почервенял до алено по онези мънички части от лицето му, които се виждаха между различните косми. Другите оглеждаха каретите с все по-стръвен интерес.
Изведнъж предводителят ахна.
— Д’краха?
Веселка излезе от каретата. Кожената й пола заплющя на вятъра. Цялата колона я зяпна дружно. На предводителя едва не му паднаха очите.
— Б’дан? К’раа! Д’крага „ха’ак“!
Ваймс разпозна изражението, мярнало се по малкото кръгло лице на Веселка. А над него Детритус опря заредения Миротворец в ръба на покрива.
— Ей, знам тая дума, дето я нарече с нея — оповести той на света като цяло. — Думата никак не е хубава. Не ща да я чувам повече.