— М-да, изключително забавно — намеси се Иниго, който също бе излязъл. — А сега, моля, укротете се за момент, ако желаете да се измъкнем живи.
Ваймс протегна ръка нагоре и внимателно избута арбалета на Детритус в по-безобидна посока.
Иниго заговори стъписващо бързо, и то на съвършено правилен джуджешки, както се стори на Ваймс, макар понякога да звучеше и познатото „мхъ-мхъ“. После Скимър отвори кожената си чанта и извади два документа с огромни восъчни печати по тях. Бяха прочетени с нескрито подозрение. Джуджето посочи Веселка и Детритус. Иниго нетърпеливо размаха ръка — универсалния жест за отхвърляне на нищожните дреболии. Бяха прочетени още гъсто изписани листове хартия.
След малко джуджето успя да внуши с позата си „щях да ви направя нещо лошо, ама не ми се занимава с вас“, отпъди с жест Иниго и дари Ваймс с поглед, който противно на фактите говореше, че човекът е дребосък в сравнение с него. Накрая се върна при войската си.
Пак излая заповед. Джуджетата се махнаха от пътя и закрачиха към гората.
— Е, уредихме спора — сподели Иниго, вмъквайки се обратно в каретата. — Малко се посчепкахме заради госпожица Дребнодупе, но пък джуджетата винаги се изпълват със страхопочитание към много засуканите документи. Нещо се мъти. Не пожела да ми каже какво става. Искаше да претърси каретата.
— Как пък не! И какво търсеше?
— Кой знае? Убедих го, че се ползваме с дипломатически имунитет.
— А какво му каза за мен?
— Постарах се да го убедя, че сте един задръстен идиот, ваша светлост. Мхъ-мхъ.
— Нима?
Ваймс чу сподавения кикот на лейди Сибил.
— Повярвайте ми, беше необходимо. Ваша светлост, не беше особено подходяща идеята да говорите на уличен джуджешки жаргон. Но когато изтъкнах, че сте аристократ, той…
— Ама аз не съм… Е, не истински…
— Вярно, ваша светлост. Но ако сте склонен да се вслушате в съветите ми, не забравяйте, че в дипломацията преди всичко трябва да изглеждате значително по-глупав, отколкото сте. Вече направихте успешно първите стъпки във вярната посока. А сега е най-добре да продължим по пътя си, мхъ-мхъ.
— Иниго, радвам се, че престана да се държиш толкова почтително — подхвърли Ваймс.
— О, ваша светлост, започнах да ви опознавам.
Гаспод имаше объркани спомени за остатъка от нощта. Глутницата напредваше бързо и по едно време той се досети защо повечето вълци бягат пред Керът — проправяха му пъртина.
Отъпканият сняг обаче не беше достатъчно равен за кучето. Накрая един вълк го стисна със зъби зад врата и го понесе тичешком, пускайки задавени закачки за вонята му.
Не след дълго спря да вали и зад облаците се появи мътно лунно сияние.
И отблизо, и отдалеч се носеше вой. Понякога глутницата се събираше на някоя полянка или билото на хълм и се включваше в общия хор.
Гаспод се примъкна сковано до Ангуа при първата почивка.
— Защо го правят?
— Политика — отвърна тя. — Преговори. Пресичаме чужди територии.
Кучето се озърна към Гавин. Грамадният самец си мълчеше, но нито за миг не се отдалечаваше от тях. Разделяше по равно вниманието си между Керът и вълците.
— И той ли трябва да иска разрешение? — усъмни се Гаспод.
— Не, иска да е сигурен, че ще пропуснат мен.
— Виж ти. Проблем ли има?
— Не и такъв, който не би могъл да реши с едно захапване.
— Ъхъ. Ъ-ъ, казват ли нещо за мен?
— „Дребно, ужасно, смърдящо псе.“
— Ясно.
След няколко минути потеглиха отново по дългия бял склон към гората. Внезапно Гаспод забеляза нови сенки, плъзгащи се бързо по замръзналия сняг към тях. За миг се озова сред две глутници, после предишните им придружители изостанаха.
„Я гледай, имаме си нов почетен ескорт. Вълци, които не познаваме. Дано не са добавили в описанието, че може да съм вкусен.“
Тогава Керът падна по лице в снега. Мина време, докато се надигне. Вълците кръжаха неуверено и поглеждаха към Гавин. Гаспод заподскача неловко към човека.
— Ей, ти добре ли си?
— Трудно… се… тича… тук…
— Виж сега — заскимтя кучето, — не искам да те притеснявам или нещо подобно, ама не може да се каже, че сме сред приятели. Нашият Гавин не би спечелил конкурс за най-дружелюбно размахана опашка.
— Кога е спал за последен път? — настойчиво попита Ангуа, като разблъска безцеремонно вълците.
— Де да знам — поколеба се Гаспод. — Доста пътувахме последните дни.
— Никакъв сън, никаква храна и неподходящи дрехи — изръмжа тя. — Ама че идиот!
Някои вълци около Гавин ръмжаха и скимтяха. Гаспод приседна до главата на Керът, за да гледа отстрани как Ангуа… се пазари.