Не разбираше добре вълчия език, пък и в него движенията на тялото имаха несравнимо по-голямо значение, отколкото в кучешкия. Но не му беше необходима особена прозорливост, за да проумее, че положението се влошава. Въздухът направо припукваше от напрежение. Гаспод не се съмняваше, че започне ли се разправията, ще има шансове за оцеляване колкото и шоколадово котле върху нажежена печка.
Много врява се вдигаше. Един вълк (Гаспод мислено му лепна прозвището Ината) не беше никак доволен. Изглеждаше, че и други от глутницата са съгласни с него. Някой си позволи да се зъби на Ангуа.
И Гавин се изправи. Отръска малко снежинки от козината си, огледа се нехайно и пристъпи към Ината.
Гаспод усети как всяко косъмче по тялото му щръкна.
Другите вълци заотстъпваха заднешком. Гавин не ги поглеждаше. Застана на няколко стъпки от Ината, наклони глава настрани и изрече:
— Хррърррм?
Беше почти приятен звук, но отекна чак в костите на Гаспод: „Има два начина да се разберем. Лесният е много лесен. Трудния няма и да го усетиш.“
Ината издържа още малко на погледа и сведе глава.
Гавин изръмжа нещо. Пет-шест вълка, водени от Ангуа, се втурнаха през гората.
Върнаха се след двайсетина минути. Ангуа отново беше човек — тоест, напомни си Гаспод, с човешка форма, — а вълците теглеха голяма шейна за кучешки впряг.
— Взехме я назаем от един човек в селото зад хълма — обясни тя, когато шейната се плъзна към Керът.
— Колко мило. — Гаспод реши да не разпитва как се е стигнало до уговорката. — Чудя се обаче, че вълците търпят хамути…
— Е, това беше лесният начин — увери го тя.
Гаспод лежеше в шейната до потъналия в тежък унес Керът и умуваше. Преди няколко дни не му беше особено любопитно да слуша обясненията на Дирника за вълчия вой и вестите, които глутниците си предаваха. „Ако бях недоверчиво псе, щях да се питам дали той знаеше, че тя ще дойде, когато е закъсал, и дали е готов да заложи дори живота си на това…“
Подаде глава изпод одеялото и снежинките го боцнаха по очите. До шейната препускаше Гавин, целият посребрен от лунните лъчи.
„Ей това ми е животът — заседнал между хората и вълците. Накратко — кучешки живот…“
А временен капитан Колън си мислеше, че ето такъв трябва да бъде животът. До него вече почти не стигаха разни хартийки, а с усърдие и решителност той се справи с трупалите се отдавна книжа. В участъка стана и много по-тихо.
Когато Ваймс беше тук — Колън изведнъж престана дори мислено да добавя „господин“, — дежурната стая се изпълваше с такова оживление и гълчава, че човек не можеше да си чуе приказката. Неправилен подход, разбира се. Как би могъл някой да си свърши работата в такава врява?
Пак преброи запасите от захар. Двадесет и девет бучки. Но понеже пусна две в чая си, засега всичко беше наред. Явно си струваше да се държи по-сурово с подчинените.
Колън стана и открехна мъничко вратата, за да надникне в дежурната стая долу. Още се учудваше в колко прегрешения успяваше да спипа онези непрокопсаници по този начин.
Тихо. И спретнато. Всички бюра бяха разчистени. Несравнимо по-приятно от предишната мърльовщина.
Върна се зад своето бюро и отново преброи захарните бучки. Двадесет и седем.
Аха! Някой се опитваше да го подлуди. Е, той също я умееше тази игричка.
Преброи бучките. Двадесет и шест.
В този момент почукаха на вратата, която се огъна видимо навътре, а Колън подскочи злорадо.
— Аха! Ще ми нахлувате, а? Ох…
Последният звук се изтръгна от гърлото му, щом зърна стражник Дорфл, който беше голем. Трудно би се побрал в рамката на вратата и силите му стигаха да разкъса трол на две. Не бе го правил досега, защото се придържаше към необичайно строги нравствени норми. Но дори Колън не би дръзнал да влезе в разпра със същество, което има светещи червени дупки вместо очи. Нормалните големи не причиняваха зло на хората, защото имаха в главите си вълшебни думи, които им забраняваха да постъпват така. Дорфл пък нямаше вълшебни думи, но не правеше злини, защото бе решил, че е аморално. Оставаше обаче смущаващата вероятност да размисли, ако го вбесят достатъчно…
До голема стоеше стражник Шу, който стегнато отдаде чест.
— Сър, дойдохме да вземем нареждането за заплатите.
— Какво?
— Нареждането за заплатите. Ежемесечното, сър. Трябва да го занесем в двореца и да донесем оттам заплатите.
— Нищо такова не знам!
— Сър, оставих го на бюрото ви вчера. Подписано от лорд Ветинари, сър.
Колън неволно изви очи към камината, където купчината черна пепел вече преливаше на пода. Шу проследи погледа му.