— Няма — съобщи Ваймс, разгадал изражението по бялото лице на капитана. — Знам кога хората се правят на ударени, щото и аз го върша често. — Посочи герба на каретата. — Я му обясни, че това е анкх-морпоркски герб. И таратайката е собственост на Анкх-Морпорк. Пипнат ли я, значи обявяват война на Анкх-Морпорк. Хайде, кажи му.
Виждаше как мъжът отсреща си облизва неспокойно устните, докато слуша Иниго. „Леле, какъв окаяник! Хич не му се е искало да стане толкова напечено. Надявал се е да безделничи кротко при портата, но някой е дошъл да му даде заповеди.“
— Той много съжалява — преведе Иниго, — но трябва да изпълни задълженията си. Напълно би разбрал ваша светлост, ако по-късно решите да се оплачете пред по-висока инстанция, мхъ-мхъ.
Един стражник вече дърпаше дръжката на вратичката. Ваймс я затръшна.
— Кажи му, че войната ще започне тозчас, а после ще си продължи по реда.
— Ваша светлост!
Стражниците се бяха вторачили в Детритус. Едва ли би успял да държи Миротвореца нехайно, пък и не се опитваше.
Ваймс впиваше поглед в очите на капитана. Ако човекът имаше капка здравомислие в главата си, щеше да предвиди, че първият изстрел от арбалета би изтребил всички пред каретата.
Молеше се този капитан да знае кога трябва да се откаже.
Дочуваше трескавия шепот на стражниците. Някой спомена Вилинос.
Капитанът отстъпи и отдаде чест.
— Моли да го извините, ако ви е причинил неудобства — заговори Иниго. — И се надява, че ще намерите време да посетите Музея на шоколада, разположен на площад „Принц Водорни“, където работи неговата сестра.
И Ваймс отдаде чест.
— Кажи му, че според мен той е офицер с голямо бъдеще. Надявам се, че това бъдеще включва незабавното отваряне на проклетата порта.
Капитанът кимна на хората си, преди Иниго да довърши изречението. „Аха…“
— Попитай го за името му.
Мъжът се оказа достатъчно схватлив да не отговори, преди да чуе въпроса на своя език.
— Капитан Тантони — представи го Иниго.
— Ще запомня — обеща Ваймс. — О, я виж… една муха му е кацнала на носа.
Тантони заслужаваше награда. Зениците му се събраха към носа само за частица от секундата. Ваймс се ухили.
А градът беше… ами просто град. Покривите бяха по-островърхи от анкх-морпоркските. Изглеждаше и че са позволили на някакъв маниак с резбарски лък да поработи по стрехите и рамките на прозорците. Виждаше се и повече боя навсякъде. Не че това издаваше нещо — мнозина богаташи всъщност предпочитат да не се набиват толкова на очи с благоденствието си.
Каретите заподскачаха по паважа. Ваймс би могъл да познае само по сътресенията, че не вървят по анкх-морпоркски калдъръм.
Пак спряха. Той надникна. Двама доста по-мърляви стражници бяха преградили пътя.
— Я, май ги познавам — процеди той през зъби. — Мисля, че току-що срещнахме Колонеск и Нобски.
Излезе от каретата и застана пред тях.
— Е, какво има?
По-дебелият от двамата се поколеба и протегна ръка.
— Празплод?
— Иниго? — спокойно промълви Ваймс, без да се обръща.
— А, това ли било… — смънка Скимър, след като поприказва със стражниците. — Сега пък сержант Детритус се превръща в проблем. Изглежда, че в тази част на града не допускат тролове през дневните часове без паспорт, подписан от техния… собственик. Ъ-ъ, вижте какво… В Начук има само тролове-военнопленници. Длъжни са да носят документи за самоличност.
— Детритус е гражданин на Анкх-Морпорк и сержант от подчинената ми Стража.
— Да, обаче си остава трол. Не бихте ли могъл съвсем дипломатично да му напишете кратък…
— Аз имам ли нужда от тоя „празплод“? Впрочем ние не смятаме праза за плод, но карай да върви…
— Паспорт. За вас не е задължителен, ваша светлост.
— Значи не е задължителен и за Детритус.
— Ваша светлост, въпреки това…
— Без „въпреки това“.
— Вероятно е за предпочитане да…
— И без „за предпочитане“.
Примъкнаха се още неколцина стражници. Ваймс усещаше пронизващите го погледи.
— Могат да го изгонят насила — предположи Иниго.
— Е, такъв експеримент не бих пропуснал за нищо на света — потри ръце Ваймс.
Детритус избоботи:
— Нема страшно, мога и да си ходя, щом…
— Млъкни, сержант. Ти си свободен трол. И туй е заповед.
Ваймс си позволи да огледа още веднъж все по-многолюдната и смълчана тълпа. Забелязваше страха в очите на мъжете с алебарди в ръцете си. И на тях не им се искаше да правят такива сцени.
— Иниго, слушай ме внимателно. Предай на стражниците, че анкх-морпоркският посланик е възхитен от усърдието им, поздравява ги за вкуса в облеклото и ще се погрижи занапред да нямат главоболия. Стига, нали?