— Несъмнено, ваша светлост.
— Хайде, Детритус, обръщай каретата. Иниго, ти идваш ли?
Изражението на Скимър се промени светкавично.
— Преди петнайсетина километра подминахме едно ханче — продължи Ваймс. — Дали ще стигнем там до мръкване, как мислиш?
— Ваша светлост, не можете да си тръгнете!
Ваймс съвсем бавно завъртя глава към него.
— Господин Скимър, би ли повторил, че не те чух добре?
— Исках да кажа…
— Ние си тръгваме, господин Скимър. Няма обаче да решавам вместо тебе.
Ваймс се настани, а Сибил размаха юмрук във въздуха.
— Браво на теб!
— Извинявай, мила — изрече той кротко, когато потеглиха. — Ханчето май не го биваше много, поне отвън.
— Така им се пада на дребните досадници — заяви Сибил. — Ти ги постави на мястото им.
Ваймс плъзгаше поглед по гъмжилото и в самия му край зърна черна карета със затъмнени стъкла на прозорците. Успя да различи някаква фигура в мрака вътре. Нещастните стражници начесто обръщаха взор натам, сякаш чакаха нови нареждания. Фигурата лениво махна с ръка в ръкавица.
Ваймс започна да брои шепнешком. На „единадесет“ Иниго догони каретата и скочи на стъпенката.
— Ваша светлост, оказа се, че стражниците са действали на своя глава и ще бъдат наказани…
— Нищо подобно. Наблюдавах ги. Изпълняваха заповед.
— И все пак от дипломатическа гледна точка би било добре да приемете обясне…
— За да им разкатаят фамилията на тия мухльовци ли? Не. Върни се и кажи на особата, дето дава чудновати заповеди, че всички с мен ще могат да ходят където им хрумне из тоя град. Ясен ли съм — от която ще раса да са!
— Сър, не ми се вярва, че сте в правото си да изисквате…
— Господин Скимър, ония момчета държаха в ръце стари оръжия марка „Бърли и Силен в ръката“. Изработени в Анкх-Морпорк. Същите имаха и стражниците пред портата. Търговия, господин Скимър. Не съществува ли дипломацията отчасти и заради нея? Ти се върни да побъбриш с незнайния тузар в черната карета, а после най-добре поискай от местните хора кон назаем, защото малко ще сме се отдалечили.
— Бихте могъл да изчакате, да речем…
— Не бих и помислил.
Каретата дори успя да излезе през градската порта, преди Скимър да я настигне отново.
— Всички ваши искания ще бъдат изпълнени безусловно — съобщи той задъхан и за миг в очите му като че се мярна възхищение.
— Браво на тебе. Ще кажеш ли на Детритус да завие пак към града?
— Сам, ти се хилиш — осведоми го Сибил.
— Мислех си, че тоя живот на дипломат ще вземе да ми хареса.
— Има още нещо — подхвана Иниго, когато се качи при тях в каретата. — Става дума за някаква… историческа реликва на джуджетата. Носи се мълва, че…
— Кога по-точно е открадната Гранитната пита?
Устата на Иниго си остана отворена. Накрая все пак стисна устни и присви очи.
— Ваша светлост, а как, в името на небесата, се досетихте? Мхъ-мхъ?
— Засърбяха ме палците — сподели Ваймс, като внимаваше да не гримасничи. — Много са особени, като опре до сърбеж.
— Нима?
— Ами да.
Гаспод стигна до извода, че кучетата се радват на далеч по-лек и простичък сексуален живот от хората. Това щеше да му е допълнителна радост, ако и той някога се уреди със сексуален живот.
Нямаше да започне тук, това поне му беше ясно. Вълчиците му се зъбеха, и то не на шега, щом понечеше да ги доближи. Беше принуден да гледа откъде минава.
Но най-странното в човешкия сексуален живот беше свойството му да продължава дори когато хората са дебело облечени и седят от двете страни на огъня. Беше в казаното и премълчаното, в погледите и извръщането.
Глутниците се бяха сменили пак през нощта. Намираха се по-високо в планините, сред много по-хрускав сняг с ледена коричка. Повечето вълци седяха около огъня, запален от Керът — достатъчно далеч да покажат, че са горди диви същества, които нямат нужда от глезотии, но и достатъчно близо да се посгреят.
Гавин си беше отделно и поглеждаше ту един, ту друг.
— Кланът на Гавин мрази семейството ми — тъкмо казваше Ангуа. — Вече ти обясних, че вълците винаги си патят, когато върколаците станат прекалено могъщи. Върколаците са хитри и се изплъзват на ловците. Затова вълците са много по-добре настроени към вампирите, които ги оставят на мира. А върколаците понякога излизат на лов за вълци.
— Изненадан съм — промълви Керът.
— Защо? — вдигна рамене Ангуа. — Ходят на лов и за хора, нали? Керът, ние не сме приятна раса. Напротив, страшни сме. А брат ми Волфганг е направо единствен по рода си. Татко се бои от него, мама също, само че не си признава. Тя обаче си мисли, че чрез него семейството ще се сдобие с повече власт, затова му угажда. Волфганг прогони другия ми брат и уби сестра ми.