— Как…
— Той твърди, че било нещастен случай. Горката малка Елза… Беше йенорк като Андрей. Знаеш ли, че йеноркът е върколак, който не се преобразява? Убедена съм, че споменах това и преди. Понякога се раждат и такива в нашето семейство. Волфганг и аз сме единствените истински биморфни върколаци в цялото котило. Елза запазваше човешкия си вид през цялото време, дори при пълнолуние. Андрей винаги си е вълк.
— Тоест имала си сестра-човек и брат-вълк?
— Не, Керът. И двамата бяха върколаци. Но, ъ-ъ… малкото… ключе в тях не се завърташе в ключалката. Не разбираш ли? Оставаха в една и съща форма. В старите времена кланът бързо се разправял с йенорките, а в гадостта Волфганг е истински следовник на традициите. Казваше, че заради тях кръвта ни била нечиста. Опитай се да проумееш — ако ще йеноркът да има устойчив човешки или вълчи вид, пак носи в себе си върколашка кръв. Ако има деца… или кутрета… тогава се появяват чудовищата от приказките. Хора с вълчи нрав или вълци с излишна злоба, която е толкова присъща на човеците. — Тя въздъхна и се озърна към Гавин. — Но Елза беше безобидна. Андрей не дочака да го сполети същата участ. Сега е овчарско куче в Борогравия. Както чувам, живее си добре. Печели медали на всички изложби и панаири — добави Ангуа кисело и разсеяно разръчка огъня. — Волфганг трябва да бъде спрян. Затънал е в някакъв заговор с някои от джуджетата. Гавин казва, че се срещали в гората.
— Струва ми се твърде осведомен за вълк — подхвърли Керът.
Ангуа замалко не му изръмжа.
— Не е глупак, за какъвто го мислиш! Разбира повече от осемстотин думи. Доста хора и толкова не научават през живота си. И обонянието му е остро почти колкото моето! Вълците виждат всичко. Върколаците вече постоянно обикалят навън. Подгонват хора и ги убиват. Помежду си го наричаме „играта“. После прехвърлят вината върху вълците. Личи си, че са решили да нарушат споразумението. И всички онези потайни срещи в гората — въобразяват си, че никой не ги е забелязал. Някакви джуджета измислили гнусничко заговорче и поискали помощ от Волфганг! Все едно да помолиш лешояд да ти почисти зъбите.
— А ти какво можеш да направиш? — учуди се Керът. — Щом дори родителите ти не успяват да го сдържат…
— Биехме се като малки. Грубиянски, както той искаше. И аз го карах да се свира с вой в ъгъла. На Волфганг му е противна дори мисълта, че някой може да го надвие, затова не вярвам да ми се зарадва. Има си разни планове. Тази част от Юбервалд винаги е била… ами… поносима, защото никой не се е сдобивал с прекомерна власт. Но щом джуджетата са започнали да се боричкат помежду си, именно Волфганг ще се възползва от повода с тъпите си униформи и тъпия си флаг.
— Не бих искал да те видя как се биеш.
— Тогава си затвори очите! Не съм те молила да вървиш по петите ми! Да не мислиш, че се гордея с тази каша? Имам брат, който е овчарско куче!
— Овчарско куче медалист — сериозно уточни Керът.
Гаспод впи поглед в изражението на Ангуа. Куче не би могло да го постигне.
— Говориш го искрено — успя да изрече накрая тя. — Ама наистина, нали? Да, разбира се. И дори да го срещнеш, това няма да те притесни, а? За теб всеки е някой. Аз съм принудена да спя в кучешка кошница седем дни в месеца, но и това не те смущава, нали?
— Знаеш, че не ме смущава.
— А би трябвало! Не ме питай защо, но би трябвало! Ти си толкова… естествено мил във всичко! Но рано или късно на едно момиче може да му писне от прекалено милото отношение!
— Не се опитвам да бъда мил насила.
— Знам. Знам. Само ми се иска… ох, как да го кажа… да помрънкаш мъничко. Е, не точно да мрънкаш. Просто да въздъхнеш или нещо подобно.
— Защо?
— Защото… защото така ще се почувствам по-добре! Твърде трудно е да се обясни. Вероятно една от чудатостите на върколаците.
— Съжалявам…
— И стига си съжалявал през цялото време!
Гаспод се сви толкова близо до огъня, че от козината му започна да се издига пара. Реши, че на кучетата им е доста по-леко в живота.
Сградата, в която щеше да се разполага посолството, се оказа отдалечена от главната улица. Намираше се в тиха пресечка. Каретите изтрополиха под арката на входа и спряха в малък заден двор с конюшня.
— Всъщност до момента беше само консулство — обясни Иниго, който пак шумолеше с някакви книжа. — И би трябвало да ни посрещне… а, да, Уондо Слийпс. Тук е от няколко години, мхъ-мхъ.