Е, поне нямаше съмнение, че вече е тук.
Дори да бе склонен да отрече факта, не можеше да отхвърли потвърждението му половин час по-късно, когато седнаха да вечерят.
Ваймс си отряза парченце наденица и го зяпна.
— Ама какво са сложили вътре? Ей туй… розовото?
— Ъ-ъ, месо, ваша светлост — увери го Иниго от другия край на масата.
— Че къде му е плътността, защо не хруска? Къде са белите парченца, къде са жълтите, а и ония зелените, за които все се надяваме да са от зеленчук?
— Местните ценители, ваша светлост, не биха сметнали, че анкх-морпоркските наденички са достойни за вниманието им.
— Нима?
— Тук не е изключено някой месар да бъде обесен, ако наденичките му не се състоят само от месо, и то от домашно животно с напълно ясен произход. Задължително е въпросното животно да не се е казвало Шаро или Дъртия Вихрогон, мхъ-мхъ. Сигурен съм, че ако ваша светлост предпочита оригиналния анкх-морпоркски вкус, Игор би могъл да приготви нещо от мухлясал хляб и стърготини.
— Благодаря ти за патриотичната забележка — отвърна Ваймс. — И все пак туй в чинията ми е… чудесно, предполагам. Малко се стреснах, но ми мина… А, не!
Закри халбата си с длан, за да не му налее Игор бира.
— Гошподарю, нещо лошо ли направих?
— Само вода, моля те — отсече Ваймс. — Никаква бира.
— Гошподарят не пие ли… бира?
— Не пия. И може ли чашата ми да е без изрисувана физиономия? — Пак се вторачи в металната халба. — Между другото защо има капак? Да не пада дъждът вътре ли?
— Това така и не успях да проуча — поклати глава Иниго, когато Игор се затътри нанякъде. — Личните ми наблюдения обаче показват, че капакът не позволява да се разлива бирата, когато халбата се използва като помощно средство в хоровото пеене.
— Аха, старият проблем — сети се Ваймс. — Хитро са се отървали от него.
Сибил го потупа по коляното.
— Мили, вече не сме в Анкх-Морпорк.
— Щом останахме насаме, ваша светлост — заговори по-тихо Иниго, — искам да споделя, че съм много обезпокоен за господин Слийпс. Който е изпълнявал задълженията на консул, ако си спомняте. Изглежда е изчезнал, мхъ-мхъ. Липсват и някои от личните му принадлежности.
— На почивка ли се е отнесъл?
— Не и в такъв момент, сър! Освен това…
Дърво се удари в дърво. Влезе Игор, нарамил много подчертано една подвижна стълба. Иниго млъкна, а Ваймс потисна прозявката си.
— По-добре да обсъдим положението сутринта — каза, докато стълбата се разгъваше до страшните ловни трофеи. — Ту едно, ту друго… Денят ми се стори въздълъг.
— Разбира се, ваша светлост.
Дюшекът на леглото се оказа толкова мек, че Ваймс се отпусна върху него много изнервен — ами ако се затвори над главата му и го задуши? Подозренията му се засилиха, щом опита възглавницата. Всеки знаеше, че възглавницата е просто торба с пера, а не миниатюрно пухено юрганче.
— Сложи си главата съвсем накрая — посъветва го Сибил някъде от дълбините на дюшека. — Лека нощ.
— Лека нощ.
— Сам?…
Сам Ваймс отговори с похъркване. Сибил въздъхна и се обърна на другата страна.
Ваймс се събуждаше няколко пъти от глухите удари долу.
— Снежни леопарди — смънка след първия и се унесе.
По едно време отекна по-силен грохот.
— Лос — промърмори лейди Сибил.
— Не беше ли лопатар? — изфъфли Ваймс.
— Казвам ти — лос.
По-късно се чу задавен писък, последван от тропот и трясък като от огромна дървена линийка, прасната във великански чин.
— Риба-меч — промълвиха Сам и Сибил в дует.
После заспаха.
— Задължително е да представите акредитивните си писма на властниците в Начук — напомни Иниго сутринта.
Ваймс гледаше през прозореца. Двама стражници в дъгоцветни униформи стояха сковано изпънати пред посолството.
— Тия пък какво търсят тук?
— Пазят.
— Кого от какво пазят?
— Ами пазят в най-общия смисъл. Допускам, че според тукашните възгледи стражниците придават завършен вид на важните здания.
— Какво спомена за акредитивни писма?
— Те са само официални послания от лорд Ветинари, в които се потвърждава назначението ви. Мхъ-мхъ… Системата от обичаи е малко сложничка, но в момента редът на старшинство е следният — бъдещият Низш крал, лейди Марголота и барон фон Юбервалд. Естествено всеки ще се престори, че изобщо не сте посещавал другите двама. Такова е негласното споразумение. Тромава и изпълнена с неловкост система, но досега е поддържала мира.
— Ако правилно съм разбрал наставленията ти — промърмори Ваймс, който още зяпаше стражниците, — в имперските времена на Юбервалд целия гаден театър са го разигравали върколаците и вампирите, а останалите са имали само ролята на обяда.