— Да не е шпионирал?
— Събирал е информация. Всеки го прави, мхъ-мхъ.
— Да, но хванеш ли някой дипломат, че е прекалил, само го натирваш да си ходи и пращаш остър протест, нали тъй беше?
— Ваша светлост, в страните около Кръглото море е така. Тук вероятно се придържат към друг подход.
— Нещо много по-остро от протест, а?
— Именно. Мхъ-мхъ.
Единият от стражниците пред посолството се оказа капитан Тантони. Имаше леки разногласия, но накрая Ваймс надделя с довода, че щом капитанът пази него, може да го придружава навсякъде. Тантони проявяваше всички симптоми на човек, чието мислене е мъчително логично.
Капитанът начесто и с интерес поглеждаше към Ваймс, докато каретата дрънчеше по паважа към края на града. До него седеше Веселка, чиито крака не опираха пода. Ваймс забеляза, макар обикновено да подминаваше такива дреболии, че формата на бронирания й нагръдник е малко променена, вероятно от същия оръжейник, при когото ходеше Ангуа. Бронята вече подсказваше, че отдолу не се крият същите форми като, да речем, на ефрейтор Нобс… макар че едва ли друг на света би могъл да има формите на ефрейтор Нобс.
Веселка носеше и железните си ботуши на високи токове.
— Виж… Не е нужно да идваш с мен — предложи Ваймс.
— Трябва да дойда.
— Е, можех да взема Детритус. Само че сигурно биха вдигнали още повече пушилка, ако вкарам трол в джуджешка мина, отколкото…
— Момиче — подсказа Веселка.
— Ами да.
Каретата забави и почти спря, макар да не бяха напуснали града. На отсрещния край на малък площад се издигаше укрепление с необичайно голяма и яка порта, която вече се отваряше.
Зад нея се виждаше наклон. Всъщност укреплението се състоеше от четири стени около входа на тунел, спускащ се плавно под земята.
— Ей, джуджетата под града ли живеят? — сепна се Ваймс, когато трепкащите пламъци на факли смениха дневната светлина.
Каретата подминаваше дълга колона спрели возила. Коларите се бяха събрали на групички да си приказват.
— Почти под целия Юбервалд — уточни Веселка. — Сър, това е само най-близкият вход. Вероятно ей сега ще спрем, защото конете не обичат да… А, ето.
Каретата спря отново и кочияшът задумка по кабината, за да покаже, че са дотук с конния превоз. Колоната от каруци навлизаше в страничен тунел, но каретата беше спряла пред малка пещера с голяма врата. Там стояха две джуджета. Бяха преметнали брадви на гърбовете си, макар че според джуджешките разбирания трябваше по-скоро да се каже, че са „добре облечени“, а не „тежко въоръжени“. Позите им обаче говореха на международния жаргон на постовите.
— Командир Сам Ваймс от Анкх-Морпоркската Гр… тоест посланик на Анкх-Морпорк — представи се Ваймс и подаде на единия документите си.
За негова изненада всичко беше прочетено усърдно, като второто джудже надничаше през рамото на първото и понякога му сочеше интересни изрази. Особено придирчиво огледаха големия восъчен печат.
Единият пазач посочи Веселка.
— К’рак?
— Официален придружител — отсече Ваймс. — Предвиден в „членове на персонала на посолството“.
— Тхрябва дха прехтърсим кхаретата — заяви пазачът.
— Не. Дипломатически имунитет. Веселке, обясни им.
Двамата пред вратата се заслушаха в припрения поток от джуджешки думи, които избълва ефрейтор Дребнодупе. После вторият пазач, чието лице издаваше как някаква мисъл подскача изнервено в главата му и маха с ръце за внимание, издърпа по-назад приятеля си. Зашепна му трескаво. Ваймс не разбираше толкова бързо бърборене, но слухът му улови думата „Вилинос“, скоро след това и „хр’граг“, джуджешкото „тридесет“.
— О, богове… — въздъхна той. — И кучето на главатаря, а?
— Съвсем точно се досетихте, сър — потвърди Веселка.
Побързаха да му върнат документа. Ваймс лесно разгадаваше езика на тялото дори при дребните размери на пазачите — цената на заяждането им се стори твърде кожодерска, затова оставиха проблема в ръцете на някого, който печели доста повече от тях.
Дръпнаха въже до вратата и след малко тя се отвори към малка стаичка.
— Трябва да влезем, сър — обясни Веселка.
— Няма други врати!
— Всичко е наред, сър.
Ваймс влезе. Пазачите затвориха зад тях и ги оставиха в стаичката, осветена от една-единствена свещ.
— Туй да не е някаква чакалня?
Някъде далеч се чу тракане. Подът трепна за миг, после Ваймс изпита обезпокояващото усещане за движение.
— Ама тая стая мърда ли?
— Да, сър. Вероятно се спуска няколкостотин стъпки. Мисля, че го правят с противотежести.
Млъкнаха, защото не знаеха какво да кажат, а стените около тях скърцаха и пъшкаха. После нещо издрънча, за секунда им се стори, че натежаха, и стаята спря.