— Където и да отидем, цялата да си в слух — нареди Ваймс. — Нещо става, знам си.
Вратата се плъзна встрани и пред него се разкри нощно небе под земята. Звездите бяха навсякъде около него… и под него…
— Май сме прекалили със спускането — промърмори той.
Чак тогава мозъкът му схвана смисъла на гледката. Подвижната стаичка ги бе стоварила в единия край на грамадна пещера. Ваймс се взираше в хилядите пламъчета на свещи, пръснати по пода на пещерата и в страничните галерии. Щом си представи горе-долу мащаба, успя да забележи и че някои свещи се носеха насам-натам.
Въздухът трептеше от необятния звук на хиляди гласове, умножени до безкрай от ехото. Понякога се открояваше вик или смях, но бързо потъваше в безбрежния океан на шума, плискащ се по бреговете на ушните тъпанчета.
— Аз пък си въобразявах, че живеете в малки мини — сподели Ваймс.
— Е, аз пък си мислех, че хората живеят в малки къщички — отвърна Веселка. Тя взе свещ от голям сандък до вратата и я запали. — А после попаднах в Анкх-Морпорк…
Имаше нещо познато в движението на светлинките. Цяло съзвездие от тях се отправяше към друга стена, засега различима само по отблясъците. Там се забелязваше силует на гърлото на висок тунел, пред който имаше неподвижна редица от свещи.
Я да видим… Голямо множество отива към място, пазено от… стражници?
— Тук хората не са много весели в момента — поклати глава Ваймс. — Туй ми мяза на ядосана тълпа, личи по крачките им.
— Командир Ваймс?
Обърна се. В сумрака различи няколко джуджета, всяко с прикрепена към шлема му свещ. Едно джудже стоеше пред останалите.
Бе виждал такива в Анкх-Морпорк, но само за миг. Джуджета от дълбините.
Широката му роба бе изработена от припокриващи се кожени парчета. И вместо малкия кръгъл шлем, с който според Ваймс джуджетата едва ли не се раждаха, носеше островърха кожена шапка с още парчета около нея. Предното бе вързано нагоре, за да вижда джуджето света или поне подземните му части. Общото впечатление беше за ходещ конус.
— Ъ-ъ, да, аз съм Ваймс.
— Добре дошъл в Шмалцберг, ваше превъзходителство. Аз съм кралският джар’ахк’хага, което на вашия език означава…
Но устните на Ваймс вече мърдаха бързо, докато си превеждаше.
— Опитвач… на идеи ли?
— Ха! Но може и така да се каже. Името ми е Дий. Бихте ли ме последвал? Няма да ви отнема много време.
Фигурата закрачи. Едно от другите джуджета побутна кротко Ваймс, за да го подсети да тръгне. Шумът удвои силата си. Някой крещеше.
— Някакъв проблем? — осведоми се Ваймс, щом настигна бързащия Дий.
— Нямаме никакви проблеми.
„А, вече ме излъга. Почна се дипломацията…“
Вървеше след джуджето през още пещери. Или тунели… защото беше трудно да ги разпознава — в мрака само смътно долавяше пространството наоколо. Понякога минаваха край осветения вход на друга пещера или тунел. Пред всеки стояха неколцина пазачи със свещи на шлемовете.
Изостреният, та чак наточен като бръснач усет на ченге подаваше тревожни сигнали. Ставаше нещо лошо. Почти надушваше напрежението, тихата паника. От време на време други джуджета претичваха разсеяно, обсебени от задачите си. Аха, нещо много лошо… Явно не знаеха какво да правят, затова се мъчеха да свършат всичко наведнъж. И насред бъркотията важни служители трябваше да прекъсват заниманията си, защото някакъв идиот от далечен град е дошъл да покаже парче хартия.
Една врата се отвори в тъмата. Водеше към просторна, горе-долу правоъгълна пещера. Книгите по рафтовете край стените и книжата по масите й придаваха вид на канцелария.
— Моля, седнете, Командир Ваймс.
Пламна клечка кибрит, която запали свещ, сякаш изгубила се в мрака.
— Стараем се гостите ни да се чувстват удобно — промълви Дий и се вмъкна зад бюрото си.
Смъкна коничната си шапка и изуми Ваймс, като си сложи дебели тъмни очила.
— Казахте, че носите някакви документи… — Ваймс му ги подаде. — Тук е написано „негова светлост“ — отбеляза джуджето след малко.
— Аха, аз съм.
— Споменава се и „сър“.
— Пак съм аз.
— И „негово превъзходителство“.
— Боя се, че е вярно. — Ваймс присви очи. — Навремето съм бил и дежурен по черна дъска.
Иззад вратата в отсрещния край на пещерата долетяха сърдити гласове.
— А с какво се занимава дежурният по черна дъска? — повиши глас и Дий.
— Какво? А, трябваше да бърша дъската след уроците.
Дий кимна. Гласовете ставаха все по-гръмки и яростни. Джуджешкият език беше прекрасно пригоден да изрази всички оттенъци на недоволството и раздразнението.