— Значи сте заличавал поученията, след като са били запомнени! — кресна Дий, за да бъде чут.
— Ъ-ъ… Да!
— Задача, поверявана само на оногова, който е заслужил доверие!
— Нищо чудно!
Дий сгъна писмото и го върна на Ваймс. Стрелна с поглед Веселка.
— Е, изглежда, че всичко е както подобава. Желаете ли да пийнете нещо, преди да си тръгнете?
— Моля? Мислех, че трябва да се представя на вашия крал.
Ругатните и проклятията от другата страна на далечната врата май всеки момент щяха да прогорят дъските.
— О, не е задължително — махна с ръка Дий. — Сега не е най-подходящото време да го занимаваме с…
— … дреболии ли? — довърши Ваймс. — Защо ли съм си представял, че тъкмо тъй е редно? И защо ли съм смятал, че джуджетата винаги правят нещата както е редно?
— Но не е… желателно — пак се напъна Дий, за да надвика караниците. — Убеден съм, че ме разбирате.
— Да предположим, че съм страшен тъпанар — отвърна Ваймс.
— Ваше превъзходителство, аз ви уверявам, че каквото чуя, това чува и кралят, каквото видя — това вижда и той.
— В момента туй е особено вярно.
Дий затропа с пръсти по бюрото.
— Ваше превъзходителство, през времето, което прекарах във вашия… град, добих само обща представа за нравите ви, но започва да ми се струва, че си правите лоша шега с мен.
— Може ли да си приказваме откровено?
— Доколкото съм чувал, ваше дежурство, вие бездруго си говорите откровено.
— Намерихте ли вече Гранитната пита?
Лицето на Дий потвърди прякото попадение. И подсказа, че следващите думи на джуджето почти сигурно ще бъдат лъжа.
— Що за чудат и далечен от истината намек?! Изобщо не е възможно Питата да бъде открадната! Това бе заявено недвусмислено! Не желаем да се разпространява този подвеждащ слух!
— Нали казахте, че мога… — подхвана Ваймс.
Съдейки по шума зад онази врата, оттатък вече се биеха.
— Всички ще видят Питата в деня на коронацията! И това не засяга нито Анкх-Морпорк, нито друга външна сила! Протестирам срещу тази намеса във вътрешните ни работи!
— Но аз само…
— И не сме длъжни да показваме Питата на всеки любопитен размирник! Тази свещена реликва се охранява най-строго!
Ваймс си замълча, за да се наслади на зрелището. Дий изнасяше по-интересно представление от Дънкан Аз Бях.
— Всеки, който влиза и излиза от Пещерата на Питата, е под непрекъснато зорко наблюдение! Немислимо е някой да я отнесе! Питата е в пълна безопасност! — вече ревеше с пълен глас Дий.
— Ясно — кротко го увери Ваймс.
— Много се радвам!
— Значи още не сте я намерили.
Дий отвори уста, затвори я и се прегърби на стола си.
— Ваше превъзходителство, според мен е крайно време да…
Другата врата се отвори рязко. Още едно джудже в конични кожени одежди излезе ядосано, спря, огледа се кисело, върна се до вратата и доизкрещя обвиненията си на онези вътре. После понечи да излезе от залата. Наложи му се да спре, когато почти се блъсна във Ваймс.
Джуджето отметна глава, за да го изгледа отдолу нагоре. Лицето не се виждаше, само две очи святкаха гневно между кожените парчета.
— Арнак-Морпорак?
— Да.
Ваймс не схвана последвалия поток от думи, но му стигаше и гадничкият тон. Важното беше да се усмихва непрекъснато. Така се държаха дипломатите.
— О, много благодаря за мнението — изрече любезно накрая. — И мога ли да ви посъветвам къде да си го…
Джуджето изсумтя. Бе видяло Веселка.
— Ха’ак!
Ваймс чу как някой изохка от притеснение. И други джуджета се бяха скупчили пред далечната врата. После погледна към Веселка. Тя беше стиснала клепачи и трепереше.
— Кой е тоя? — попита той Дий.
— Албрехт Албрехтсон — обясни Опитвачът на идеи.
— Неуспелият кандидат ли?
— Да — дрезгаво потвърди Дий.
— Тогава предайте на тая твар, че ако пак изтърси същата дума пред мене или някой от моите служители, ще има — както се изразяваме ние, дипломатите — вредни последици за него.
Звуците в залата потвърдиха подозрението на Ваймс, че не всички тук са невежи в морпоркското наречие. Двама вече крачеха решително към тяхната групичка. И тъкмо когато Дий избълва истеричния превод, а Албрехтсон зяпна, другите двама хванаха учтиво скандалджията и го отведоха. Някой прошепна две-три думи в ухото на Опитвача на идеи.
— Ами… — смънка Дий — … кралят желае да говори с вас.
Ваймс се озърна към вратата. Още джуджета излизаха забързано. Някои носеха дрехи, които той бе свикнал да определя като „нормални“, други влачеха тежките кожи на клановете от дълбините. Всички се стараеха да го изпепелят с погледи на минаване край него.