После залата се опразни.
— И вие ли ще дойдете? — попита Ваймс.
— Не и ако не ме повика — отвърна Дий. — Желая ви късмет, ваше дежурство.
Зад вратата зейваше нова пещера, проточила се незнайно докъде нагоре и напред. И в нея край стените се редяха рафтове с книги. Тук-там по някоя свещ само подчертаваше гъстата тъма. Все пак пламъчетата не бяха малко. Ваймс се питаше колко ли е голяма тази кухина…
— Тук се съхраняват записите за всеки брак, раждане и смърт, за всяко преместване на някое джудже от една мина в друга, за кралете на всяка мина, за напредъка на всяко джудже в к’закра, за правата на добив, за историята на знаменитите брадви… и други важни дела — изреждаше нечий глас зад гърба му. — Но може би още по-важно е, виждате ли, че тук се пази всяко решение, взето съгласно джуджешкия закон през последните хиляда и петстотин години.
Едно джудже, нисичко дори за расата си, стоеше зад него. И като че очакваше някакъв отговор.
— Ъ-ъ, всяко решение ли?
— О, да.
— Ъ-ъ, а всички ли са били правилни?
— По-съществено е, че са били взети — заяви кралят. — Благодаря ти… младо джудже, можеш вече да се изправиш.
Веселка завърши ниския си поклон.
— Извинете, не трябваше ли и аз да сторя като нея? — сепна се Ваймс. — Вие сте… кралят, нали?
— Още не съм.
— Аз, такова, извинете, ама очаквах да видя някой…
— Продължете, моля.
— … с по-кралски вид, ако се сещате…
Низшият крал въздъхна.
— Тоест… вие си изглеждате като съвсем обикновено джудже…
Кралят се усмихна. Наистина беше под средния джуджешки ръст и носеше типичната, почти униформена премяна от кожени дрехи и домашно изкована ризница. Изглеждаше стар, но това е присъщо на джуджетата от петгодишна възраст нататък. В речта му се усещаше мелодичността, типична за Лламедос. Ако бе помолил Ваймс да му подаде кетчупа в заведението на Гимлет насред Анкх-Морпорк, Командирът на Стражата дори не би го погледнал втори път.
— Как мислите — подхвана кралят, — навлизате ли вече в майсторлъка на дипломатическия занаят?
— Да си призная, не се оправям лесно… ъ-ъ, ваше величество.
— Доколкото ми е известно, досега сте бил стражник в Анкх-Морпорк, нали?
— Ъ-ъ, да.
— И имате прочут прадядо-кралеубиец?
„Пак до туй опряхме…“
— Ъхъ, Скалоликия Ваймс — потвърди Ваймс с възможно най-безстрастния си глас. — Отдавна си мисля обаче, че е малко нечестно да ми го натякват. Все пак е затрил един-единствен монарх. Не ни е родово хоби.
— Но не сте почитател на кралете — напомни джуджето.
— Не се срещам често с тях, сър — измъкна се Ваймс с надеждата, че е измислил дипломатичен отговор.
Кралят май реши да не задълбава в темата.
— Посетих Анкх-Морпорк веднъж като младо джудже — сподели той през рамо, запътил се към дълга маса, отрупана със свитъци.
— Ъ-ъ, тъй ли?
— Там ме наричаха „градинска украса“. И… как беше… „дребосък“. Някои деца мятаха камъни по мен.
— Съжалявам за това.
— Предполагам, сега ще ме уверите, че вече няма такива случки при вас.
— Поне не се случва често. Все се намира по някой идиот, който не знае в кое време живее.
Кралят се вторачи пронизващо във Ваймс.
— Така, значи. Времето… И то винаги се мери по часовника на Анкх-Морпорк, не сте ли съгласен?
— Моля?
— Когато хората казват „Трябва да съзнаваме в какво време живеем“, те всъщност внушават „Трябва да правиш всичко, както аз си го представям“. Някои дори твърдят, че Анкх-Морпорк е… нещо като вампир. Когото захапе, превръща го в свое подобие. И смуче кръв. Струва ми се, че най-добрите сред нас отиват в Анкх-Морпорк, където тънат в мизерия. Изцеждате ни силите.
Ваймс се видя в чудо. Веднага схвана, че нисичкото същество, настанило се зад дългата маса, се отличава с далеч по-остър ум от неговия. И без това напоследък се чувстваше тъп като джобно ножче за два гроша. Личеше и че кралят никак не си доспива от няколко дни. Ваймс реши да скочи с главата надолу в бурните води на честността.
— Сър, не мога да се оправдавам вместо всички — подхвана в стил, близък до беседите му с Ветинари. — Все пак…
— Слушам ви внимателно.
— Щях да се питам… Нали разбирате, ако бях крал… Щях да се питам защо мнозина предпочитат да тънат в мизерия, но в Анкх-Морпорк, вместо да си живеят добре в родината… сър.
— А, вече ми подсказвате и как би трябвало да мисля ли?
— Не, сър. Казвам ви какво мисля аз. В Анкх-Морпорк е пълно с джуджешки барове и стените им са окичени с миньорски инструменти. В тия барове джуджетата всяка вечер се наливат с бира и пеят тъжни песни как им се иска да са в планините и да копаят злато. Но щом им се изрепчите: „Хайде де, портата е отворена денонощно, изчезвайте, само пратете картичка“, те се опъват: „Е, много ми се ще, само че още не сме довършили новата работилница… Може догодина да се върна в Юбервалд.“