— Връщат се да умрат в планините — вметна кралят.
— Но живеят в Анкх-Морпорк.
— И защо е така според вас?
— Де да знам. Може би защото в града никой не ги поучава как да живеят.
— А сега искате желязото и златото ни. Нищо ли не ни позволявате да задържим?
— И туй не ми е ясно, сър. Не съм обучаван за тая работа…
Кралят промърмори нещо нечленоразделно и добави по-отчетливо:
— Ваше превъзходителство, не мога да ви предложа благосклонността си. Преживяваме трудни времена.
— Но истинската ми работа е да откривам разни неща — продължи Ваймс. — Не бих ли могъл да ви бъда полезен с нещо?…
Кралят му върна документите.
— Акредитивните ви писма, ваше превъзходителство. Запознах се със съдържанието им.
„Значи да си затварям устата…“
— Искам обаче да ви задам един въпрос…
— Да, сър?
— Наистина ли бяха тридесет мъже и кучето на главатаря?
— Не. Само седмина. Аз убих един от тях, защото бях принуден.
— А как умряха останалите?
— Ъ-ъ… Станаха жертви на обстоятелствата, сър.
— Добре, щом казвате… Ще запазя тайната ви. Желая ви приятен ден, госпожице Дребнодупе.
Веселка се смръзна. Кралят й се усмихна за миг.
— Ах, тези права на личността! Поредното прословуто изобретение на Анкх-Морпорк. Дий, негово превъзходителство си тръгва. Вече можеш да пуснеш делегацията от Меден рудник.
В залата чакаше поредната група джуджета. На влизане едно-две от тях кимнаха на Ваймс.
— Надявам се, че не преуморихте негово величество — подхвърли Дий.
— Изглежда, че някой го е постигнал преди мен.
— Да, тези дни не ни остава време за сън — съгласи се Опитвачът на идеи.
— Намерихте ли вече Питата? — невинно се осведоми Ваймс.
— Ваше превъзходителство, ако продължавате да упорствате, ще изпратим протестна нота до вашия лорд Ветинари!
— О, той сигурно я очаква с нетърпение. Откъде да излезем?
Ваймс не продума повече, докато не седна с придружителите си в каретата и не видя дневната светлина.
С ъгълчето на окото си видя, че Веселка се тресе на седалката.
— Студът раздрусва доста лошо, когато излезеш от оная топлина долу…
Тя се ухили с облекчение.
— Да, трудно се свиква.
— Кралят ми се стори почтен. А какво смънка под носа си, когато му казах, че не съм обучен за тая работа?
— Сър, той каза: „Че кой ли е обучен?“
— Тъй го чух и аз. При тия раздори… Значи не е само седене на трона и раздаване на заповеди.
— Сър, ние, джуджетата, сме твърде склонни към разногласия. Е, да, мнозина не биха се съгласили с мен. Но в момента нито един от големите кланове не е доволен от положението. Надявам се да си представите — онези от Меден рудник не искаха Албрехтсон, тези от Шмалцберг не щяха и да чуят за някого с фамилия Глодсон, джуджетата в Анкх-Морпорк се чудеха кого да подкрепят. А Рис произхожда от малък въгледобивен род близо до Лламедос, който е толкова лишен от влияние, че никого не интересува на чия страна е…
— Да видим сега чатнах ли. Станал е крал не защото всички го харесват, а защото никому не е прекалено противен?
— Съвсем вярно, сър.
Ваймс се вторачи във вече поомачканите акредитивни писма, които кралят напъха в ръката му. На светло различи бледи драскулки в единия ъгъл. Само две думи.
ПОЛУНОЩ. СРЕЩА?
Засвири с уста някаква песничка, откъсна крайчето на листа и го сви на топче.
— Сега да вървим при проклетата вампирка…
— Не се тревожете, сър. Че какво ли би могла да ви направи? Най-много да ви отхапе главата.
— Благодаря ти за утехата, ефрейтор. Я ми кажи… за онези дълги кожени одежди, дето ги носят някои джуджета. Знам, че горе им трябват, за да не се сквернят с гадните слънчеви лъчи, но защо не ги свалят и под земята?
— По традиция, сър. Ами… Били са носени от… Вие бихте ги нарекъл бомбаджии.
— С какво са се занимавали?
— Нали сте чувал за гризу? Газът в мините. Взривоопасният.
Докато Веселка обясняваше, въображението на Ваймс рисуваше картинки…
Миньорите разчиствали проход, ако имали късмет да го довършат. Тогава влизал бомбаджията, облечен в много слоеве ризници и кожа, понесъл своята торба с плетени кълба, натъпкани с промаслени парцали. И дългия си прът. И прашката си.
Останал сам долу, той чувал как Аги Чукокрадеца и другите твари вдигали шум дълбоко под земята. Не можел да си свети, за да не си навлече внезапна ревяща смърт. Бомбаджията се промъквал с опипване в непрогледния мрак далеч от повърхността.