— Сигурна ли си, че искаш да дойдеш? — обърна се Ваймс към Веселка. — Тя все пак е вампир.
— Сър, вампирите не ме плашат.
— Уредила си се добре в живота. — Ваймс се озърна към мълчаливия Тантони. Стори му се настръхнал. — Кажи на нашия приятел, че не ми е необходим засега и може да почака в каретата, пустият му късметлия. Туй последното не го превеждай.
Игор отвори следващата врата, а капитанът изчезна почти на бегом от коридора.
— Негова шветлошт, негово превъжходителштво…
— А, зър Замюъл — промълви лейди Марголота. — Заповядайте. Знам, че не ви харезва да зте „негова зветлозт“. Дозадно, нали? Но пък трябва да зе търпи, нали?
Ваймс пак се излъга в очакванията си. Вампирите не би следвало да носят бисерни огърлици или розови пуловери. Нито да имат гостна, в която всевъзможните мебели да са тапицирани с пъстър кретон.
Лейди Марголота изглеждаше като нечия добра майчица, особено ако въпросното лице е завършило скъпа образователна институция и има пони на име Скокливко. Движенията й показваха, че добре владее тялото си и, общо взето, се вместваше в описанието на Ваймс за такива жени — „дама на… определена възраст“. Не че самият той знаеше що за възраст е тази.
Но… разни неща не се вписваха в милата картинка. По розовия пуловер бяха избродирани прилепи, а и шарките по мебелите напомняха за крилатите твари. Дори кученцето с панделка на шията, свило се на копринена възглавница, повече напомняше на плъх с външността си. Ваймс поначало смяташе подобни породи за извънредно грозни.
От цялата гледка остана с впечатлението, че някой е прочел нотите, но никога не е чувал музиката.
Осъзна, че домакинята чака учтиво, и се поклони неловко.
— О, моля ви, не зи губете времето з това — успокои го лейди Марголота. — Зеднете, моля. — Тя отвори голям шкаф. — Обичате ли бича кръв?
— Да не е оня бъркоч с водка? Защото аз…
— Не — кротко отрече лейди Марголота. — Говоря за оригиналното питие. Имаме нещо общо. И двамата не пием… алкохол. Доколкото ми е извезтно, зър Замюъл, вие зте бил алкохолик.
— Не е тъй — възрази смаяният Ваймс. — Бях пиянде. Не ми стигаха пари, за да съм алкохолик.
— Добре казано. Имам лимонада, ако я предпочитате. А за гозпожица Дребнодупе? Надявам зе да ви допадне, че тук нямаме бира.
Веселка се озърна изумена към Ваймс.
— Ъ-ъ… едно шери, може би…
— Няма проблем. Игор, върви да зи вършиш работата. Нали е зъкровище? — добави лейди Марголота, когато той излезе.
— Несъмнено има вид, сякаш току-що са го изровили — изтърси Ваймс.
Разговорът изобщо не потръгна според беглия сценарий, който си бе написал мислено.
— О, взички Игоровци изглеждат така. От почти двезта години е в земейзтвото. Поне повечето чазти от тялото му.
— Тъй ли?
— Незнайно защо е невероятно популярен зред младите дами. Както взички Игоровци. Предпочитам да не зе замизлям за причината. — Лейди Марголота се усмихна сияйно на Ваймс. — Е, наздраве за приятното ви пребиваване при наз.
— Доста сте научила за мен — смотолеви той безпомощно.
— И то почти замо добри неща, уверявам ви. Макар че зте зклонен да пренебрегвате канцеларщината, лезно зе вбезявате, прекалено зантиментален зте, зъжалявате, че нямате добро образование, затова пък зе отназяте з подозрение към взекиго з излишни знания в главата. Ужазно зе гордеете з града зи и зе питате дали не зте изменник зпрямо звоята клаза. Моите… приятели в Анкх-Морпорк не узпяха да открият за ваз нищо наизтина лошо, а ви моля да ми повярвате, че за много зпозобни. Озвен това ненавиждате вампирите.
— Аз…
— Напълно ви разбирам. Ние зме ужазни зъщезтва, както и да погледнем на деянията ни.
— Но вие…
— Аз зе опитвам да виждам нещата замо откъм добрата им зтрана. Както и да е… Какво е мнението ви за краля?
— Той е много… спокоен — отвърна дипломатът Ваймс.
— Зъветвам ви да замените думата з „лукав“. Зигурно е научил за ваз много повече при зрещата ви, отколкото вие за него. Желаете ли да хапнете бизквити? Разбира зе, аз не ги докозвам, но в града има едно малко човече, което прави чудезен шоколад. Игор!…
— Да, гошпожо — обади се Игор.
Ваймс едва не изплиска лимонадата си из цялата стая.
— Но той не беше тук! — изгъргори задавен. — Видях го да излиза! И чух как затвори вратата!
— Игор има зтранни дарби. Игор, моля те, подай залфетка на зър Замюъл.
— Твърдите, че кралят е лукав… — подхвана Ваймс, щом попи лимонадата от панталона си.
Игор сложи на масата чинийка с бисквити и се затътри към вратата.
— Нима? О, не ми зе вярва да зъм казала това. Не е дипломатично — увери го безметежно лейди Марголота. — Убедена зъм, че взички ние ще подкрепяме новия Низш крал, избраника на джуджешката общнозт… като цяло, макар че те зе надяваха да имат начело традиционализт, а зе здобиха з незнайно кого.