— Вярно, сър. Ще има раздори. И още една война — въздъхна Веселка.
— А тя защо ме подкачаше за пиенето?
— Не се сещам, сър.
— Не ги обичам тия твари. И никога няма да ги заобичам.
— Ясно, сър.
— Видя ли нейното плъхче, а?
— Да, сър.
— Мисля си, че тя ми се присмиваше.
Каретата мина още веднъж по улиците на Начук.
— И колко кървава ще е войната според тебе? — попита Ваймс по едно време.
— Боя се, че ще е по-лоша от онази преди петдесет години.
— Май никой не е споменавал пред мене за предишната…
— Почти никой човек не е чувал за нея. Войната не се пренесе на повърхността. Имаше взривове на тунели, прокопаване на диверсионни проходи и така нататък. Може няколко къщи да са пропаднали в загадъчно появили се дупки, а по някои места да е нямало доставки на въглища. Хората едва ли са усетили нещо друго…
— Да не ми разправяш, че джуджета срутват минни галерии върху други джуджета?!
— О, да.
— Нали уж всички спазвате закона?!
— О, да. Много законопослушни сме. Но не и милосърдни.
„Ох, богове… — нареждаше наум Ваймс, докато каретата минаваше по моста в средата на града. — Не ме пратиха да зяпам коронация. Захвърлиха ме насред война, която още не е започнала.“
Когато вдигна глава, Тантони го наблюдаваше напрегнато, но побърза да се извърне.
Лейди Марголота погледа каретата, докато возилото не се скри зад градската порта. Не стоеше много близо до прозореца въпреки плътните облаци. Навиците, натрапени от инстинкта за самосъхранение, умират трудно.
— Игор, какъв гневен човек…
— Да, гошподарке.
— Узещах как ярозтта му напира взе по-зилно зад мазката на търпението. Чудя зе докъде ли може да бъде тлазнат?
— Гошподарке, докарах катафалката ви пред вратата.
— О, нима е толкова къзно? Тогава да тръгваме. Нали знаеш колко зе обеззърчават другите, ако пропузна някоя от зрещите.
Замъкът от другата страна на долината беше несравнимо по-яко граден от сладкарското обиталище на лейди Марголота. Но крилата на портата зееха широко отворени и не личеше да се затварят често.
И вратата на главния вход беше висока и здрава. Единствената подробност, която подсказваше, че не е поръчана по стандартния каталог за замъци, беше вградената в нея по-малка врата.
— Туй за какво е? — озадачи се Ваймс. — Дори джудже би си ударило главата.
— Зависи в какъв вид се прибират, сър — напомни мрачно Веселка.
Вратата се отвори, щом Ваймс хвана чукалото с формата на вълча глава. Този път беше подготвен.
— Добър ден, Игор.
— Добър ден, ваше превъжходителштво — поклони се Игор.
— Игор и Игор помолиха да ти предам поздравите им.
— Благодаря, ваше превъжходителштво. Щом шпоменахте жа това, пожволявате ли да шложа в каретата ви едно пакетче жа Игор?
— Оня, който е в посолството ли?
— Жа него говоря, шър — търпеливо потвърди Игор. — Помоли ме да му ушлужа ш нещо.
— Ъ-ъ… няма проблем.
— Радвам ше. Ръката е добре опакована и ледът ще я шъхрани шъвшем швежа. Бихте ли минал оттук? Гошподарят ше… преоблича в момента.
Игор се потътри пред тях до голяма зала. Едната стена беше почти изцяло заета от великанска камина. Поклони се и излезе.
— Аз добре ли чух? — усъмни се Ваймс. — За ръката и леда?
— Не е каквото си мислите, сър — успокои го Веселка.
— Надявам се. Богове, виж я само тая проклетия!
От гредите на тавана висеше грамаден червен флаг. В центъра му беше изобразена черна вълча глава, от чиято уста пък изскачаха стилизирани мълнии.
— Да, това трябва да е новото им знаме — промълви джуджето.
— Не беше ли герб с двуглав прилеп?
— Сър, вероятно са решили, че е време за промяна…
— Ваше превъзходителство! Не ви ли придружава Сибил?
Влязлата жена беше същинска Ангуа, но малко позакръглена от натрупаните годинки. Носеше дълга и широка зелена рокля, извънредно старовремска според модните веяния в Анкх-Морпорк… макар че някои стилове са вечни, ако подберете подходящата фигура за тях. Дамата сресваше косата си в движение.
— Ъ-ъ, тя остана в посолството. Пътуването беше тежко. Вие сигурно сте баронеса Серафина фон Юбервалд?
— А вие сте Сам Ваймс. Сибил ми пише най-много за вас. Баронът скоро ще дойде. Бяхме излезли на лов и се поувлякохме.
— Сигурно отнема много време да се погрижите за конете след лова — любезно предположи Ваймс.
Усмивката на Серафина придоби странни очертания за миг.
— Хъм… Така е. Да наредя ли на Игор да ви донесе нещо за пиене?
— Не, благодаря.
Тя седна в едно от огромните меки кресла и му се усмихна лъчезарно.