— Ваше превъзходителство, срещнахте ли се вече с новия крал?
— Тази сутрин.
— Струва ми се, че той е затънал в неприятности.
— Какво ви кара да предположите такова нещо?
Серафина като че се стресна.
— Мислех, че всички са научили…
— Но аз току-що пристигнах — вдигна рамене Ваймс.
С удоволствие забеляза, че я затрудни.
— Ние… само чухме слух за някакъв проблем.
— О, да… Нов крал, шетнята около коронацията… Няма как да не изскочи някое проблемче.
„Ето ти я дипломацията. Същото е като лъжите, само че между тузари.“
— Да… Разбира се… — промълви тя.
— Ангуа се чувства добре — увери я Ваймс.
— Сигурен ли сте, че не искате нищо за пиене? — припряно се изправи Серафина. — А, ето го и съпруга ми…
Баронът нахлу като вихрушка, повлякла няколко кучета. Те скачаха и се въртяха около него.
— Здрасти! Здрасти! — избумтя гласът му.
Ваймс огледа незабелязано огромния мъж — не беше нито дебел, нито прекалено висок, просто с една десета по-голям от нормалното във всички размери. Имаше не толкова брадато лице, колкото брада, мустаци и вежди с малки остатъци лице между тях. Налетя към Ваймс сред облак от пъргави тела, козина и миризма на стари килими.
Ваймс се напрегна предварително за ръкостискането и въпреки това разкриви лице, когато костите на ръката му се отъркаха една в друга.
— Добре дошъл, ей! — викна баронът. — Толкова съм чувал за теб!
„Недостатъчно“ — мислено възрази Ваймс. В момента повече го занимаваше въпросът дали някога отново ще си служи с дясната ръка. А кучетата го душеха с интерес.
— Ние много уважаваме Анкх-Морпорк, да знаеш! — заяви баронът.
— Ъ-ъ… хубаво.
Кръвта в ръката му стигаше само до китката.
— Ами сядай! — излая баронът.
Ваймс се бе опитвал да не спомене в ума си тази дума, но мъжагата говореше точно така — с резки отсечени възклицания.
Остави се да бъде отведен до едно кресло, баронът пусна ръката му и се просна на големия колкото езеро килим, а възбудените кучета се струпаха отгоре му.
Серафина издаде звук по средата между неодобрително съпружеско цъкане с език и сърдито ръмжене. Баронът послушно избута кучетата и се хвърли в най-близкото кресло.
— Налага се да ни приемете каквито сме — усмихна се Серафина само с устните си. — В нашия дом винаги се е поощрявало свободното поведение.
— Имате много хубав дом — излъга Ваймс, като нямаше какво друго да каже.
Огледа ехтящата зала. И тук трофеите гъсто изпъстряха стените, но поне нямаше тролски глави. Липсваха и оръжия. Нямаше копия, ръждясали мечове, дори счупен лък. Домакините направо погазваха правилата за обзавеждане на замъци. Позяпа дърворезбата над камината и погледът му неволно се плъзна надолу.
Едно от кучетата — наричаше ги така, защото вълците обикновено не се срещат между четири стени — го наблюдаваше. За пръв път някое животно му взимаше мярката с толкова изпитателен поглед. Направо го претегляше.
И имаше нещо познато в бледозлатистата козина, която се превръщаше в грива по главата и гърба. Всъщност това същество много приличаше на Ангуа, макар да беше доста по-тежко. Имаше още една разлика — малка, но смразяваща. Ангуа сякаш винаги беше готова да побегне, а четириногото отсреща… да се нахвърли.
— Допада ли ви сградата на посолството? — попита Серафина. — Беше наша, преди да я продадем на лорд В… Ве…
— Ветинари — помогна й Ваймс и най-сетне успя да откъсне поглед от очите на вълка.
— Разбира се, вашите хора направиха много промени.
— Ние също — увери я Ваймс и си спомни петната лъскаво дърво под махнатите трофеи. — Трябва да призная, че съм възхитен от баня… А, какво има?
Баронът едва не изквича. Серафина прикова с поглед съпруга си.
— Да — изрече тя остро, — предполагам, че сте внесли интересно разнообразие.
— Какъв късмет е за вас, че имате тези горещи извори. — Ваймс май схващаше вече тънкостите на дипломацията. Бърбориш и наблюдаваш очите на другия отсреща. Същото като да си ченге. — Сибил иска да опита и минералната вода в Бад Хайсес Бад…
Баронът изръмжа слабо, а по лицето на Серафина пробяга сянка на раздразнение.
— Нещо лошо ли казах? — попита Ваймс невинно.
— Съпругът ми не се чувства добре в момента — произнесе Серафина с особения глас, в който звучеше недвусмислено обещание: „Той си мисли, че нищо му няма, но почакайте да го докопам насаме…“
— Мисля, че трябва да ви представя акредитивните си писма — сети се Ваймс.
Серафина ги взе припряно от ръката му.
— Ей сега ще ги прочета — обеща с мила усмивка. — Разбира се, това е формалност. Всички са чували за Командир Ваймс. Не ме разбирайте неправилно, но се учудихме, когато Патрицият…