— Лорд Ветинари — подсказа Ваймс охотно, като наблегна на първата сричка във фамилията.
Тутакси чу ръмженето.
— Да, да… когато ни съобщи кой ще пристигне. Очаквахме някой от… по-опитните дипломати.
— А, аз също мога да подавам чинията с тънките сандвичета, дето са с кисели краставички отгоре — заяви Ваймс. — А ако ви се прииска купичка с шоколадови топчета в златен станиол, нямам грешка.
Тя го изгледа продължително и безизразно.
— Моля да ме извините, ваше превъзходителство. Морпоркският не ми е роден език и се опасявам, че може би неволно се подвеждаме взаимно. Доколкото разбирам, вие всъщност сте полицай.
— Всъщност да.
— Винаги сме били против създаването на организирана полиция в Начук — сподели баронесата. — Смятаме, че тя нарушава свободата на личността.
— Е, чувал съм и тоя довод — призна си Ваймс. — Зависи само за чия свобода сте загрижени — своята или на оня, дето излиза през прозореца на банята… — забеляза гримасата й — … с фамилното сребро в чувал.
— За щастие никога не сме имали подобни проблеми — увери го тя.
— Не съм изненадан — отвърна Ваймс. — Сигурно е заради… всички тия стени, порти и ровове.
— Надявам се да доведете Сибил на приема тази вечер. Виждам, че вече ви отнехме прекалено много време, а съм убедена, че сте твърде зает човек. Игор ще ви изпрати.
— Да, гошпожо — обади се Игор някъде отзад.
Ваймс чувстваше как реката на яростта му залива бента на разсъдъка.
— Да предам ли на сержант Ангуа поздрави от вас? — осведоми се, когато стана.
— Непременно — промълви Серафина.
— В момента просто предвкусвам удоволствието от горещата вана. — Погледа с удоволствие тиковете по лицата на барона и баронесата. — Желая ви приятен ден.
Веселка крачеше припряно до него по коридора.
— Нищичко не казвай, преди да сме излезли! — изсъска й Ваймс.
— Сър?…
— Защото искам да изляза оттук — обясни той.
Няколко от кучетата ги бяха последвали. Не ръмжаха и не се зъбеха, но движенията им издаваха далеч повече разум, отколкото е присъщо на домашни любимци.
— Оштавих пакета в каретата, ваше превъжходителштво — съобщи Игор, сваляйки стъпенката.
— Веднага ще го предам на Игор — обеща Ваймс.
— О, не на Игор, шър, а на Игор.
— Да, бе, как сбърках…
Ваймс надничаше през прозореца на тръгване. Вълкът със златистата козина излезе на площадката пред входа.
Ваймс се облегна и затвори очи, когато каретата изтрополи по подвижния мост. Веселка беше достатъчно благоразумна да не се обажда.
— Нямаше никакви оръжия по стените — смънка след малко Ваймс. Не отваряше очи, сякаш изследваше някаква картина в паметта си. — А в повечето замъци като тоя ги окачат на всяко празно място.
— Сър, те са върколаци.
— Ангуа някога говорила ли ти е за родителите си?
— Не, сър.
— За тях поне е сигурно, че не искат да я споменават. — Ваймс изведнъж отвори очи. — Джуджета?… Винаги съм знаел как да се погаждам с джуджетата. А върколаците… И с тях не съм имал главоболия. Тогава защо единствената, която не се помъчи да ми смачка фасона днеска, беше една противна, смучеща кръв вампирка?
— Не знам, сър.
— Грамадна камина си имат…
— Върколаците обичат да спят нощем пред огъня.
— Видях, че баронът седеше като на тръни в креслото. А какъв беше оня девиз над камината? Хомини…
— „Хомо хомини лупус“, сър. Тоест „Човек за човека е вълк“.
— Ха! Веселке, защо още не съм те повишил?
— Защото, сър, много ме е срам да крещя на подчинените си. А забелязахте ли нещо странно в трофеите по стените?
Ваймс стисна клепачи.
— Елени, мечки, някакъв планински рис или пантера… Какво намекваш, ефрейтор?
— За онова точно под тях.
— Да видим сега… Отдолу имаше само празна стена.
— Да, сър. Но с три кукички. Едва личаха.
Ваймс се подвоуми.
— Значи три кукички — подхвана неуверено, — на които може да е имало окачен трофей, но е бил махнат?
— Да, сър, такива кукички. Но може и още да не са окачили главите.
— Тролски?
— Кой знае, сър.
Каретата влезе в града.
— Веселке, още ли носиш оная сребърна ризница?
— Ъ-ъ, не, сър. Зарязах я, за да не обиждам Ангуа. Защо?
— Ей тъй ми хрумна. Богове!… Туй под седалката да не е пакетът за Игор?
— Така ми се струва, сър. Но аз знам повече за Игоровците. Ръката може да е истинска, но предишният й собственик вече е нямал нужда от нея, повярвайте ми.
— Какво?! Значи реже парчетии от трупове?