— По-добре, отколкото от живи хора.
— Сещаш се какво ме тормози, нали?
— Сър, приличието изисква, ако някой от Игоровците ви е помогнал в беда, да впишете в завещанието си, че те могат да се възползват от… всяка ваша част за благото на другите. Игоровците никога не искат пари. Радват се на огромно уважение из Юбервалд. Неописуеми майстори са със скалпела и иглата. Това им е призванието.
— Целите са в белези и шевове!
— Не биха направили никому онова, което не са готови да опитат първо на себе си.
Ваймс реши да се гмурне до дъното на този ужас. Така се отвличаше от подозренията си за липсващите трофеи на стената.
— А има ли… Игорини? И Игорчета?
— Е, всяка девойка е щастлива, ако привлече вниманието на някой Игор…
— Сериозно ли говориш?!
— И дъщерите им почти винаги са необичайно привлекателни.
— Очите им са точно на мястото си, тъй ли?
— О, да!
Но когато вратата най-сетне се открехна в отговор на нетърпеливото им тропане, не се показаха леко разкривените черти на Игор, а опасният край от арбалета на Детритус.
— Ние сме, сержант — успокои го Ваймс.
Арбалетът изчезна и врата се отвори докрай.
— Да ме прощавате, сър, ама нали рекохте да пазя — оправда се тролът.
— Не беше нужно чак…
— Игор пострада, сър.
Игор седеше с превързана глава в огромната кухня, а лейди Сибил се суетеше около него.
— Излязох на двора да го потърся преди два-три часа — обясни тя — и го намерих проснат в несвяст. — Сибил се наведе по-близо до Ваймс. — Не помни почти нищо.
— Драги, какво вършеше навън? — попита Командирът на Стражата и приседна до масата.
Игор го погледна замаяно.
— Ами, шър, отидох да вжема вашите припаши от втората карета. Тъкмо хванах нещо и ми притъмня пред очите. Шигурно шъм ше подхлъжнал.
— Или някой те е ударил?
Игор вдигна рамене, които за миг се изравниха.
— В каретата нямаше нищо, което си струва да се краде! — възкликна лейди Сибил.
— Освен ако някой си е умирал за сандвичи с пача — промърмори Ваймс. — Нещо изчезнало ли е?
— Сър, проверих всичко по списъка, дето ми го даде нейна светлост — отвърна Детритус, вторачил се право в очите на началника си. — Нищичко не го е хванала липсата.
— Добре, ще изляза и аз да видя.
На двора обиколи каретата и огледа снега. Паветата се показваха тук-там. Вдигна глава и към мрежата отгоре.
— Хайде, Детритус, изплюй камъчето…
— Нещо ме човърка, сър — избоботи тролът. — Знам, че ме мислят за тъповат, ама… Туй не ще да е било случайно произшествие, сър.
— Е, може и да е паднал от каретата, докато е разтоварвал.
— Е, може и аз да съм феята Шлакозвънка, сър.
Ваймс се сепна. В този студен край мозъкът на Детритус се бе размърдал.
— А вратата към улицата е отворена — посочи сержантът. — Игор май е подплашил някой крадец.
— Нали уж нищо не липсва?
— Ами ако крадецът се е стреснал, сър?
— Като е видял Игор ли? Защо пък не…
Ваймс оглеждаше сандъците и чувалите. Бяха разхвърляни как да е. Някой трескаво е търсел плячка. Но кой би се разшетал толкова заради малко анкх-морпоркска кльопачка?
— Нищо не липсва, значи… — Потърка си брадичката. — Детритус, а кой натовари каретата?
— Де да знам, сър. Нейна светлост поръча какво ли не, преди да потеглим.
— Да, нямахме много време…
Ваймс се принуди да млъкне. Засега стигаше толкова. Споходи го догадка, но къде са му доказателствата? Би могъл да си каже: „Нищо, което трябваше да е тук, не е изчезнало, значи са взели нещо друго, което не е трябвало да бъде натоварено на каретата…“ Не, не. Засега само не биваше да забрави предположението си.
Влязоха в преддверието и погледът му се спря на купчина визитни картички върху масичката в ъгъла.
— Мнозина наминаха насам — вдигна рамене Детритус.
— Хъм… Клач… Мунтаб… Генуа… Ланкър… Ланкър ли?! Че онуй кралство можеш да го прекосиш на бегом, без да се усетиш! И те ли имат посолство тук?
— Не, сър, ама си имат пощенска кутия.
— Дали успяват да се поместят някак вътре?
— Сър, наели са и една къща заради коронацията.
Ваймс пусна картичките на масата. Някои имаха позлатени ръбове.
— Не ми понася тая работа. Няма да им ходя на гости да се наливам с плодов сок и да слушам стари вицове. Детритус, къде е най-близката семафорна кула?
— На двайсетина километра към Главината на Диска.
— Ще ми се да знам какво става у дома. Май днес следобед двамата с лейди Сибил ще се разходим сред природата. И за нея е полезно да се поразведри.
„Значи среща в полунощ…“
А още беше пладне.