— Мръсници ли? — охотно подсказа Ваймс.
— Ами… да, мхъ-мхъ… Затова бихме измислили система, която не позволява да се работи горе, ако капакът не е залостен, нали?
— Да, щях да се сетя за нещо подобно.
— И бихме добавили точка в правилата, че присъствието на какъвто и да е посетител се известява автоматично на съседните кули.
— Вероятно. Но не само туй бих добавил.
— Аз подозирам, че тук са посрещали с приветствени крясъци всеки наглед безобиден гост, който се е сещал да донесе на момчетата току-що изпечен ябълков сладкиш. — Иниго въздъхна. — Смяната продължава два месеца. И няма нищо за гледане освен дървета, мхъ-мхъ.
— Кръв не се вижда, не личи и да е имало особено разгорещена схватка — отбеляза Ваймс. — Ти разтършува ли се навън?
— Трябваше да има кон в яхъра, но липсва. Ще си тънем в догадки, без да знаем нищо сигурно. Открих вълчи следи наоколо, но из тези гори ги има навсякъде. Духал е силен вятър, друго не личи по снега. Ами… няма ги, ваша светлост.
— Сигурен ли си, че са пуснали някого през вратата? Ако някой кацне на горната площадка, след секунда ще се вмъкне през прозорците.
— Вампир ли, мхъ-мхъ?
— Поне е възможно, нали?
— Няма кръв…
— Срамота е да се хаби храна — изсумтя Ваймс. — Особено като си помислиш за всички ония гладни дечица в Мунтаб, а? Я, туй пък какво е?…
Извади голяма кутия изпод долния нар. Вътре имаше няколко тръби, дълги една стъпка и запушени само от едната страна.
— „Беджър & Нормъл“, Анкх-Морпорк — прочете на глас. — „Сигнална мортира с ракета (червена). Със запалителен фитил. Не си я слагайте в устата запалена.“ Господин Скимър, туй си е фойерверк. Използват ги и на корабите.
— Имаше нещо за ракетите… — Иниго прелисти книгата на масата. — Ако затънат в неприятности, могат да я изстрелят. От най-близката кула ще дойдат двама-трима, а от лагера в равнините веднага ще потегли голям отряд. Сдружението се настройва много зле при всяко нападение срещу кула.
— Нали губят пари — съгласи се Ваймс, надничайки в дулото на мортирата. — Иниго, тая кула ни трябва работеща. Не ми харесва да седя тук откъснат от света.
— По пътищата още не е толкова зле, проходими са. Другите ще дойдат най-късно утре вечерта. Сър, не бива да правите това!
Ваймс вече вадеше ракетата от дулото. Озърна се с недоумение към Иниго.
— Ако не подпалиш фитила, не може да гръмне. Безопасно е. Като оръжие са пълна тъпотия, защото изобщо няма смисъл да се целиш, пък и са направени от твърд картон. Хайде, да се качваме на покрива.
— Не и докато не притъмнее, ваша светлост, мхъ-мхъ. Така две-три кули от всяка страна ще видят сигнала, а не само най-близките.
— Ако ония в най-близките кули наблюдават, ще видят и ще…
— Сър, не знаем останал ли е някой да наблюдава. Представете си, че същото е сполетяло и тях, мхъ-мхъ.
— О, небеса! Да не мислиш, че…
— Не мисля, сър. Аз съм служител. Съветвам други хора, мхъ-мхъ, мисленето оставям на тях. И сега съветът ми е да изчакаме час-два. Следващият ми съвет е вие и лейди Сибил да се върнете в града. Веднага, сър. Аз ще изстрелям ракетата, щом притъмнее достатъчно, и също ще се прибера в посолството.
— Чакай, бе, човек, аз съм Командирът на…
— Не и тук, ваша светлост. Забравихте ли? Тук сте само един цивилен, който се пречка, мхъ-мхъ. Аз ще се оправя…
— Като момчетата от кулата ли?
— Не са били като мен, мхъ-мхъ. Ваша светлост, заради безопасността на лейди Сибил ви съветвам да тръгнете незабавно.
Ваймс се поколеба. Ужасно го дразнеше фактът, че Иниго не само беше прав, но и въпреки лицемерната си скромност мислеше вместо него. Ха, нали уж бе тръгнал на следобедна разходка със съпругата си?!
— Добре, де. Само да те питам нещо. Ти защо си тук?
— Видели са за последен път Слийпс на път към кулата.
— Схванах. Прав ли съм да подозирам, че вашият господин Слийпс не е бил от ония дипломати, дето поднасят сандвичите с кисели краставички?
Иниго се усмихна невесело.
— Прав сте, сър. Той беше… от другия вид. Мхъ-мхъ.
— Значи като тебе.
— Мхъ-мхъ. А сега тръгвайте, ваша светлост. Слънцето скоро ще залезе. Мхъ-мхъ.
Ефрейтор Нобс, президент-основател на Гилдията на стражниците, огледа съратниците си.
— Хайде още веднъж — подкани ги. — Какво искаме, значи?