Стачното събрание се провеждаше в един бар. Стражниците започваха да забравят това-онова.
Стражник Пинг вдигна ръка.
— Ъ-ъ… приемлива процедура за разглеждане на исканията ни, комитет по жалбите, преразглеждане на системата за повишение… ъ-ъ…
— … по-свестни съдове в столовата — добави някой.
— … снемане на несправедливите обвинения в кражба на захар — сети се трети.
— … не повече от седем поредни нощни дежурства…
— … увеличение на парите за ботуши…
— … поне три свободни следобеда годишно за погребения на баби…
— … да не плащаме сами за зоба на гълъбите…
— … още по едно за всички.
Последното предложение беше посрещнато с гръмко одобрение.
Стражник Шу стана. В свободното си време беше активист на Кампанията за равни права на мъртъвците и знаеше как се правят тези неща.
— Не, не и не! — натърти той. — Трябва да е много по-просто. Да има звучност. И ритъм. Едно-единствено ясно искане. Я да опитаме. Какво искаме?
Стражниците се споглеждаха. Не им се измисляха рими и ритми.
— Още по едно? — престраши се някой.
— Ъхъ! — подкрепи го друг. — И кога го искаме? СЕГА!
— Е, поне налучкахме от първия път — утеши се Ноби, когато съратниците му се скупчиха на бара. — Рег, още от какво имаме нужда?
— Лозунги за стачния пост.
— Ама и стачен пост ли ще правим?
— О, непременно.
— Тогаз — твърдо заяви Ноби — ще си имаме голям тенекиен варел, в който ще горим вехти дървени парчетии.
— Защо? — не разбра Рег.
— Задължително е да стърчим около варела и да си греем ръцете. Тъй хората ще знаят, че сме официален стачен пост, а не някакви си безделници.
— Ноби, ние сме си безделници. Поне за такива ни смятат хората.
— Няма да споря, ама туй не пречи да си греем ръцете, та да не замръзват.
На слънцето сякаш му оставаше само един пръст до хоризонта, когато каретата потегли от кулата. Игор подкарваше безмилостно конете с плющящия камшик. Ваймс надникна през прозореца към ръба на урвата — само на метър-два от колелата, затова пък няколкостотин метра над реката.
— Защо бързаме толкова? — кресна на Игор.
— Трябва да ше приберем преди жалежа! — извика му в отговор той. — Това ши е традиция!
Огромното червено слънце се спускаше през разнищените ивици на облаците.
— Мили, остави горкото създание да се забавлява — намеси се лейди Сибил и затвори прозореца. — Сега ми кажи какво стана в кулата.
— Изобщо не ми се иска да те тревожа.
— Е, вече успя, така че започвай да приказваш. Разбрахме ли се?
Ваймс се предаде и сподели оскъдните факти, които бе научил.
— Значи някой ги е убил?
— Твърде вероятно.
— Същите, които ни нападнаха в прохода ли?
— Не ми се вярва.
— Сам, това май няма да е пътуване за почивка.
— Най-гадно ми е — призна си Ваймс, — че нищичко не мога да направя. Ако бяхме в Анкх-Морпорк… Е, щях да имам някоя и друга нишка в ръцете си, да подпитам тогова-оногова. Щях да си нарисувам картинката набързо. А тук всеки… хъм, май крие нещо. Новият крал ме смята за глупак, върколаците ме зяпаха, все едно ме е довлякла котката. Само вампирката се държа горе-долу любезно!
— Не може да е котката — поправи го Сибил.
— Какво?! — обърка се той.
— Върколаците мразят котките. Много добре си спомням това.
— Ха, вярно. Нали и кучетата се дразнят от котки. Не им харесват и думички, дето напомнят за баня или ветеринар. Ако бях хвърлил някоя пръчка, баронът сигурно щеше да скочи от креслото, за да я хване със зъби…
— Мисля, че трябва да ти кажа за килимите — реши Сибил.
— Ама ти да не подозираш, че баронът дори не знае къде трябва да се облекчава?!
— Не, за килимите в посолството. Нали знаеш, че се канех да меря стаите? Само че мерките на първия етаж не са както трябва…
— Мила, не че ми се иска да се държа грубо, но точно сега ли е моментът да си говорим за килими?…
— Сам…
— Да, скъпа моя?
— Престани да мислиш като съпруг, а започни да слушаш като… като ченге, бива ли?
Ваймс нахълта енергично в посолството и извика Детритус и Веселка.
— Вие двамата идвате с нас на бала довечера. Ще бъде тузарско сборище. Сержант, имаш ли какво да носиш освен униформата си?
— Не, сър.
— Добре, върви да поприказваш с Игор. По-сръчен с иглата едва ли ще намерим. Ами ти, Веселке?
— Е, аз имам, ъ-ъ, рокля — сведе тя поглед.
— Наистина ли?
— Да, сър.
— Охо… Чудесно. Освен туй ви включвам в персонала на посолството. Веселке, ти ще си… военното ни аташе.
— Уф… — разочарова се тролът.
— А ти, Детритус, си ни културното аташе.