Сержантът веднага се ободри.
— Сър, нема да съжалявате, значи!
— Бях убеден предварително. А сега ела с мене.
— С културен въпрос ли ще се захващаме, сър?
— В известен смисъл.
Ваймс, Сибил и Детритус влязоха в кабинета.
— Тая стена ли? — посочи Ваймс на съпругата си.
— Същата. Трудно се забелязва, докато не измериш всички стаи, но би трябвало стената да е невероятно дебела…
Той плъзна ръце по дървените плоскости в очакване да се чуе „щрак“. После се отдръпна.
— Сержант, я ми дай арбалета си.
— Заповядайте, сър.
Ваймс се олюля под тежестта, но успя да насочи оръжието към стената.
— Сам, дали е най-разумното решение?… — започна Сибил.
Той отстъпи, за да се прицели, и една дъска на пода хлътна леко под краката му. В стената се завъртя широк дървен панел.
— До смърт я стреснахте, сър — обади се лоялният сержант Детритус.
Ваймс внимателно му върна арбалета и се престори, че поначало е очаквал нещо подобно.
Предполагаше, че ще открият някакъв таен проход. Трябваше да се задоволи само с тясно работно стайче. По рафтовете бяха натъпкани буркани с надписи като „Нов лоен слой, район 21“ и „Лой първо качество от Голямата дупка“. Имаше трошливи каменни буци със спретнати картонени етикетчета, например „Трети хоризонт, девета шахта, Мината на двете кирки“.
Имаше и множество чекмеджета. Първото съдържаше гримьорски пособия с богат избор от мустаци.
Онемелият Ваймс отвори един бележник от купчината. Първите страници бяха запълнени с карта на град Начук, по която бяха прокарани лъкатушни червени линии.
— Да му се не знае, само го вижте туй! — ахна, докато прелистваше. — Карти. Схеми. Цели страници за проучването на лоените залежи. Я слушайте… „Новите лоени находища, макар отначало да изглеждаха перспективни, може би се отличават с високо съдържание на ПХП, освен това ще се изчерпят скоро.“ Ами тук! „Вече е очевидно, че върколаците подготвят завземането на властта в хаоса, който ще последва изчезването на Питата… К. съобщава, че мнозина от по-младите върколаци са станали последователи на В., който изцяло е променил играта…“ Туй си е… туй си е… шпиониране! Пък аз се чудех как Ветинари научава всичко!
— Мили, нима си предполагал, че фактите му се присънват?
— Но тук има цяла камара сведения… бележки за характера на тоя или на оня, данни за джуджешките мини, разни слухове за политика… Не знаех, че го вършим!
— Но и ти открай време използваш шпиони — напомни Сибил.
— Не е вярно!
— Ами онези хора… Дъртия Гнусен Рон, Хосе Нема Да Стане?
— Не е шпиониране, не е! Само събираме информация. Как ще си вършим работата, ако не знаем какво става по улиците?
— Е, скъпи мой, сигурно Хавлок мисли същото… просто улицата е по-дълга.
— Има още от тая гнусотия. Гледай… Скици, образци руда. Ха, туй пък що за чудо е, по дяволите?!
Беше продълговато, с размерите на пакет пури. От едната страна имаше кръгъл стъклен диск, от другата — три лостчета. Ваймс натисна първото. Отвори се миниатюрен люк, подаде се най-дребната главица, която бе виждал, и изписука:
— Моля?
— Ей, туй го знам к’во е! — зарадва се Детритус. — Нано-духче! Струва повече от сто долара! И е мъничко!
— Ама че гадост! — пищеше духчето. — Никой да не ме нахрани цели две седмици!
— Такъв иконограф можеш да си го пъхнеш в джоба… — проточи Ваймс. — Тъкмо като за шпионин… Гнусотия като оня скрит арбалет на Иниго. А я вижте тук…
Надолу водеха стъпала. Той пристъпи предпазливо и бутна вратата в дъното. Влажната жега сякаш го цапардоса по лицето.
— Мила, ще ми подадеш ли една свещ? — Вторачи се в дългия тъмен тунел. Край едната стена се точеха ръждиви тръби, от които тук-там съскаха струйки пара. — Можел е да излиза и да се прибира, без никой да го зърне. Брей, в много мръснишки свят живеем…
Облаците покриха небето и вятърът въртеше плътни струи от дебели снежинки около кулата, когато Иниго нагласи мортирата на площадката пред големите квадратни щори.
Запали три клечки поред, но виелицата им отмъкваше пламъчетата, преди той да ги опази с длани.
— Отвратително! Мхъ-мхъ.
Плъзна се надолу по отвесната стълбичка в топлината на кулата. Докато ровеше в чекмеджетата, помисли си, че ще е по-благоразумно да стои тук до сутринта. Не се плашеше от почти нищо в нощта, но долавяше колко сняг ще навали — планинските пътища над урвите скоро щяха да станат опасни.
Сети се какво да прави — хвана с машата тлеещо дърво от печката. Щом го изнесе на площадката, то пламна. Иниго го поднесе към фитила в основата на мортирата.