Лекото „фъш“ се загуби във вятъра. Ракетата се стрелна във вихрушката недоловимо за окото и след няколко секунди избухна двеста стъпки по-нагоре, хвърляйки за миг аленото си зарево върху гората.
Иниго вече слизаше в горната стая, когато чу почукване по входната врата. Замря. В тази стая имаше прозорец с капак. Строителите на кулата бяха предвидили, че не е зле да погледнеш кой иска да те навести.
Но пред вратата не стоеше никой.
Щом затвори капака на прозореца, почукването се повтори.
Не бе залостил вратата, след като Ваймс си тръгна. Поклати глава. Късничко беше да съжалява. Иниго Скимър обаче бе завършил успешно едно учебно заведение, в сравнение с което уличните банди бяха безопасни като пансион за благородни девици.
Запали свещ и се смъкна тихичко в мрака на долната стая. Сенки пробягваха по купчините чували и сандъци.
Остави свещта върху една кутия, извади малкия си арбалет изпод палтото, опря го в стената и натисна силно, за да го зареди. После сви привично лявата си ръка и острието удобно прилепна към ръба на дланта му.
Тропна по пода по определен начин и малките зъбати остриета се подадоха от носовете на ботушите му.
Иниго зачака.
Зад него нещо духна свещта.
Завъртя се и единствената стрела от арбалета прониза само въздуха, а замахът с лявата ръка не съсече никого. Успя да проумее, че можеш да почукаш по вратата и отвътре.
Тези твари наистина бяха много хитри…
— Мхъ-м…
Веселка се завъртя на пети. Е, поне се опита. Такива движения не се удават лесно на джуджетата.
— Изглеждаш много… мило — позапъна се лейди Сибил. — И роклята стига чак до пода. Не виждам за какво биха могли да се заядат.
Освен ако са ценители на модата, добави мислено. Имаше дребен проблем — джуджешките… хъм, дами още не бяха налучкали своя стил.
Самата Сибил обикновено носеше на баловете светлосини рокли. Този цвят е предпочитан от жени с определена възраст и размери, защото се стремят да съчетаят максимално скромен вид с минимална забележимост. Уви, момичетата сред джуджетата вече бяха научили, че на този свят съществуват и пайети. И сякаш с костния си мозък усещаха, че щом ще се борят с хилядолетна подземна традиция, не бива да се задоволяват само с жалки герданчета и брошки.
— Червеното е хубав цвят — искрено добави лейди Сибил. — Това е чудесна червена рокля. Ъ-ъ… Да, перата също изглеждат добре. А чантичката за брадвата ти…
— Не е достатъчно блестяща ли? — разтревожи се Веселка.
— О, не исках да кажа това!… Ако и аз трябваше да нося брадва на гърба си сред дипломати, бих искала чантата да е лъскава. Ъ-ъ. Е, брадвата е доста големичка…
— Как мислите, дали някоя по-малка ще е по-подходяща? Тоест… за вечерния тоалет?
— Не би било зле за начало.
— И може би с няколко рубина по дръжката?
— Да — немощно одобри лейди Сибил. — Защо пък не?
— Ами аз как съм, ваша светлост? — избоботи Детритус.
Игор наистина се бе справил с предизвикателството. Приложи върху няколкото костюма, намерени в гардеробите на посолството, същите хирургически умения, с които помагаше на дървари с лош късмет. Само за час и половина сътвори нещо около туловището на Детритус. Нямаше съмнение, че е вечерен костюм. Дори на трол не би му се разминало, ако излезе пременен така посред бял ден. В момента приличаше на стена с папийонка.
— Как се чувстваш? — избра най-безобидната реплика лейди Сибил.
— А бе, малко ме стяга ей тука… И требе да ходя полека, та да не се сцепи. Ама досущ дипломат се чувствам, правичката да си кажа.
— Не и с арбалета — въздъхна лейди Сибил.
— Тя си носи брадвата — укорно напомни тролът.
— Джуджешките брадви са общоприети като елемент от културата им. Не знам какви са протоколните изисквания тук, но едва ли биха възразили, ако носиш боздуган…
„Не че някой би се престрашил да ти го отнеме…“
— Арбалетът значи не е културен, тъй ли?
— Опасявам се, че не е.
— Ми що не взема да го лъсна…
— И това не би помогнало… Ох, Сам…
— Какво има, мила? — попита Ваймс, който слизаше по стълбата.
— Но това е парадната ти униформа от Стражата! Къде са ти дрехите на дук?
— Никъде не ги намерих — невинно я увери той. — Точно тоя сандък трябва да е изпаднал от каретата в прохода. Имам си обаче шлем с пера, а Игор така ми излъска бронирания нагръдник, че накрая се огледа в него, макар да не разбирам защо му е да го прави… — Изражението на лицето й го накара да се усмири малко. — Скъпа, „дук“ е военно звание. А никой войник не би тръгнал на война по чорапогащник. Особено ако се опасява, че може да го пленят…