— Сам, това ми се струва твърде подозрително…
— И Детритус ще ме подкрепи.
— Кат едното нищо, сър — затътна тролът. — Нали ми заръчахте да река на нейна светлост, че…
— Както и да е, време е да тръгваме… О, богове, туй Веселка ли е?
— Да, сър — нервно потвърди джуджето.
„Е, в нейния род някои са навличали още по-чудати одеяния, за да взривяват газ в тунелите…“
— Много добре изглеждаш — заяви Ваймс.
Лампи светеха по дължината на целия тунел, който водеше към Долен Начук, както вече си го наричаше Ваймс. Застаналите на пост джуджета просто махаха на кочияша да продължи, щом зърнеха герба на Анкх-Морпорк върху вратичките на каретата. Онези пред грамадния асансьор не бяха толкова сигурни как да постъпят. Но Сам Ваймс бе научил немалко номера в живота, като наблюдаваше държанието на вярната си Сибил. Тя не го правеше нарочно, обаче бе родена и отгледана в прослойка, която открай време се държеше така — минаваш през света, сякаш е невъзможно някой да те спре и да ти задава неприятни въпроси. И наистина почти никой не дръзва да ти се изрепчи.
Имаше и други в асансьора, когато потеглиха надолу със скрибуцане. Повечето бяха дипломати, които Ваймс не познаваше, а в един отделен с червен шнур ъгъл квартет джуджета изпълняваше приятна, но и леко досадна музика. Направо си прогризваше път до мозъка на Ваймс по време на безкрайното спускане.
Когато вратата се дръпна встрани, Сибил ахна.
— Сам, ти каза, че тук било като в звездна нощ…
— Хъм, тоя път са се попрестарали…
Хиляди свещи горяха в поставки, закрепени за стените на гигантската пещера. Но не те, а полилеите приковаваха погледите. Бяха десетки, всеки поне на четири етажа. Ваймс бе свикнал да се взира за онези, които дърпат конците. Веднага различи джуджетата, работещи усърдно на подвижни площадки сред светлините. През дупки в тавана постоянно им спускаха сандъци със свещи. Помисли си, че ако Петият слон не е мит, тази вечер ще изгори поне един от пръстите му.
— Ваша светлост!
Дий го доближи през тълпата.
— О, Опитвано на идеи — кимна Ваймс. — Позволете ми да ви представя на дукесата на Анкх, лейди Сибил.
— Ъ… Ъ-ъ… М-да… Очарован съм да се запозная с вас — най-сетне промърмори Дий, смутен от любезната атака. — Но, ъ-ъ…
Сибил добре владееше семейния език на намеците. Сам Ваймс не обичаше да я нарича „дукеса“ и щом бе изрекъл думата, значи искаше да бъде дукеса повече отвсякога. Тя направо заля Дий с поток от очарование.
— Господин Дий, Сам толкова ми разказваше за вас! — изчурулика Сибил. — Доколкото разбирам, вие дори сте дясната ръка на негово величество! Моля ви, трябва да ми обясните как постигнахте тези великолепни светлинни ефекти наоколо!
— Ами с много свещи — смънка Дий, докато пронизваше с поглед Ваймс.
— Скъпа моя — подхвана Командирът на Стражата, схванал безмълвното послание, — мисля, че Дий желае да обсъдим някои политически въпроси. Ако бъдеш тъй добра да заведеш останалите долу, аз скоро ще се присъединя към вас.
Знаеше, че няма сила на света, която би попречила на Сибил да стовари присъствието си върху скупчилите се важни особи. Тази жена умееше да създава ударна вълна, минавайки през подобни сборища.
— Довел сте трол, довел сте трол! — мрънкаше Дий.
— Не забравяйте, че той е гражданин на Анкх-Морпорк — натърти Ваймс. — Мисля, че дори в тоя скапан костюм си личи отдалеч дипломатическият му имунитет.
— Въпреки това…
— Никакво „въпреки“.
— Но ние сме във война с троловете!
— Че нали в туй е смисълът на дипломацията? Да спира някак войните. Пък и както съм чувал, тая война се точи вече пет столетия, значи не си давате много зор.
— Ще има протестна нота на най-високо равнище!
— Пак ли? — въздъхна Ваймс.
— Някои вече твърдят, че Анкх-Морпорк съзнателно натрапва покварата си на краля!
— Краля ли? — любезно се учуди Ваймс. — Все още не е съвсем точно да се каже, че е крал, нали? Не и преди коронацията, която задължително включва… един предмет…
— Е, да, но това е чиста формалност.
Ваймс се наведе към малката глава.
— О, не — изрече по-тихо. — Този предмет е и видимото, и съкровеното. Без неговата магия няма крал. А само някой като вас, който незнайно с какво право дава заповеди наляво и надясно.
— Човек с фамилията Ваймс ще ме учи що е кралско достойнство… — заяде се безпомощно Дий.
— А без… предмета — край на залаганията — довърши го Ваймс. — Ще има война. И взривове под земята. — Извади часовника си и отвори капачето. — Ха, че то било полунощ.