— Последвайте ме — смънка Дий.
— Нима ще ме заведете да разглеждам нещо?
— Не, ваша светлост. Ще ви заведа да видите къде липсва нещо.
— А, разбирам. В такъв случай искам да ни придружи и ефрейтор Дребнодупе.
— Онова джудже ли?! Абсолютно немислимо! Няма да оскверняваме…
— Няма какво да оскверняваме — прекъсна го Ваймс. — Тя няма да дойде с нас, защото никъде не отиваме, нали? Вие не бихте и помислил да се доверите на представител на потенциално враждебна сила, като разкриете, че във вашата къщичка от карти липсва основата. Ние дори не разговаряме сега. През следващия час само ще си похапваме вкусотии в тая великанска заличка. Впрочем аз не казах тия думи току-що, пък вие не ги чухте. Но ефрейтор Дребнодупе е най-кадърният ни полицай за оглед на местопрестъпление. Затуй ми се ще да дойде с нас.
— Обосновахте се достатъчно убедително, ваша светлост. И красноречиво както винаги. Доведете я.
Ваймс завари Веселка опряла гръб в краката на Детритус. Двамата бяха заобиколени от плътен кръг любопитни. Когато тролът вдигаше ръка, за да отпие от чашата си, най-близките джуджета отскачаха припряно назад.
— Къде ще ходим, сър? — попита Веселка.
— Никъде.
— А, ясно що за място е…
— Иначе животът е хубав — осведоми я Ваймс. — Дий дори е научил женските местоимения, макар да ги казва, все едно плюе.
— Сам! — възкликна лейди Сибил, напирайки напред през гъмжилото. — Ще представят „Кървав топор и Железен млат“! Не е ли възхитително!
— Ъ-ъ…
— Това е опера, сър — прошепна му Веселка. — Част от Коболдския цикъл. В нея се разказва нашата история. Всяко джудже я знае наизуст. Така научаваме защо имаме закони и крале… и Питата.
— Аз пях арията на Железния млат, когато поставихме операта в нашия пансион за благородни девици — сподели лейди Сибил. — Е, не беше пълната версия, която продължава пет седмици. Толкова съм щастлива, че ще я гледам! Това е една от най-романтичните истории на света.
— Романтична ли? — вдигна вежди Ваймс. — Нещо като… любов?
— Да, разбира се.
— Кървавия топор и Железния млат не са ли били и двамата… ъ-ъ… такова, де…
— Сър, и двамата са били джуджета — напомни безпрекословно Веселка.
— Да, бе, естествено — предаде се Ваймс. Джуджетата са си джуджета. Опиташ ли се да им разбереш живота от човешка гледна точка, тутакси се оплиташ. — Ами наслаждавай се, мила. Аз трябва да… Кралят иска да… Е, ще бъда другаде по туй време. Политика…
Побърза да се отдалечи, а Веселка подтичваше след него.
Дий ги поведе през тъмни тунели. Чуха началото на операта като далечен шепот, все едно слушаха прибоя в древна раковина.
След време стигнаха до брега на канал, чиято вода се плискаше в тъмата. Там беше вързана малка лодка, в нея чакаше пазач. Дий подкани спътниците си да седнат в лодката.
— Ваша светлост, важно е да разберете какво виждате.
— На практика — нищо — осведоми го Ваймс. — Пък аз се заблуждавах, че нощното ми зрение е добро.
Нещо изчатка в мрака, секунда по-късно светна лампа. Пазачът вече избутваше лодката под една арка. Озоваха се в малко изкуствено езеро. Освен тунела нямаше никакъв друг отвор в гладките отвесни стени.
— Да не сме на дъното на кладенец? — попита Ваймс.
— Доста точно описание.
Дий порови под седалката, извади извит метален рог и изсвири акорд, който отекна от скалите.
След няколко секунди отгоре прозвуча отговорът на друг рог. И като че задрънчаха тежки стари вериги.
— Издигането ще бъде кратко в сравнение с някои шлюзове в планините — подхвърли Дий, а в това време желязна плоча закри тунела. — Има един с разлика във височините почти километър, а може да пренесе нагоре или надолу няколко шлепа.
Водата забълбука бурно около лодката. На Ваймс му се стори, че стените потъват.
— Това е единственият път до Питата — обади се Дий зад гърба му.
Лодката вече се клатушкаше и фучеше нагоре с водата толкова устремно, че стените се виждаха размазано.
— Отклоняваме водата в резервоари близо до върха — продължи Опитвачът на идеи. — И остава само да отваряме и затваряме преградите на шлюзовете.
— Ъхъ… — изхърка Ваймс, тормозен едновременно от замайване и морска болест.
Видимото движение на стените се позабави. Лодката вече не се тресеше. Водата ги пренесе плавно над ръба на кладенеца в тесен канал, до който имаше пристан.
— Долу има ли пазачи? — успя да напъне мисълта си Ваймс, щом стъпи върху благословено неподвижните камъни.
— Обикновено караулът се състои от четирима — отвърна Дий. — За тази вечер… уредих друго. Пазачите проявиха разбиране. Никой не се гордее със сегашното положение. И трябва да ви кажа, че изобщо не одобрявам това начинание.