Ваймс погледна коравия кафеникав лист, гъсто изписан с руни.
— Тая азбука не я чета — вдигна рамене той.
— Да, това също е особено умение — сопна се Дий.
— Аз ще го прочета, сър — намеси се Веселка и взе листа. — Ъ-ъ… искане за откуп, сър. От… Синовете на Аги Чукокрадеца. Твърдят, че Питата е в техни ръце и… Щели да я унищожат, сър.
— Хъм, къде им е изгодата? — изсумтя Ваймс.
— Настояват Рис да се откаже завинаги от правото си на трона на Низшия крал — допълни Дий. — Не са поставили други условия. Намерих бележката на бюрото си. Но от няколко дни кой ли не оставя разни книжа на бюрото ми!
— Какви са тия Синове на Аги Чукокрадеца? — взря се Ваймс в Опитвача на идеи. — И защо чак сега ми го казвате?
— Не знаем. Наскоро измислено име. Някаква група размирници. Между другото, наредиха ми да отговарям на въпросите ви, стига да ги задавате.
— Вече не е обикновено престъпление, а? — поклати глава Ваймс. — Политика… Защо кралят да не се откаже от трона, да си върне Питата, а после да каже, че обещанието нищо не струва, защото са го принудили…
— Ваше превъзходителство, ние се отнасяме много сериозно към всички церемонии. Ако Рис оттегли претенциите си към трона, не би могъл да размисли на другия лен. А ако позволи Питата да бъде унищожена, значи кралският ранг е загубил законната си опора и ще има…
— … размирици — довърши Ваймс. „Които ще плъзнат чак в Анкх-Морпорк. Засега само се бъхтят по улиците…“ — Кой ще стане крал, ако Рис се откаже?
— Всеки знае, че това ще е Албрехт Албрехтсон.
— Което също означава неприятности. Гражданска война, доколкото разбрах.
— Кралят заяви — тихо изрече Дий, — че въпреки рисковете е склонен да се оттегли. По-добре какъвто и да е крал, отколкото хаос. А ние, джуджетата, не сме привърженици на хаоса.
— Каквото и да стане, все ще настъпи хаос — възрази Ваймс.
— И преди е имало бунтове срещу кралете. Но джуджетата оцеляват. Короната се съхранява. Обичаят се спазва. Имаме и Питата. Винаги знаем, че можем да се върнем към… здравия разум.
„О, богове, значи и да измрат хиляди джуджета, всичко е наред, щом някаква вкаменена буца си е на мястото!“
— Тук не съм полицай. Какво мога да сторя?
— Не бива да се разчуе! — нададе вой Дий, който накрая си изтърва нервите. — Затова пък всички знаят, че чужденците от Анкх-Морпорк са прекалено любопитни!
— Аха, значи… щом не искате да се разчува… Ще изглежда зле, ако вие се разшетате, но пък няма да стоварят вината върху вас, щом някакъв тъп чужденец си вре носа където не му е работа?
Дий отчаяно размаха ръце.
— Не аз предложих да се обърнем към вас!
— Вижте сега, с такава охрана няма да опазите и детска касичка. И аз ще измисля два-три начина да отмъкна Питата оттук. Какво ще кажете за секретния тунел, дето води до тая пещера?
— Не ми е известно да има такъв тунел!
— Ох, олекна ми. Поне една възможност изключихме. Вие отидете да ни почакате при лодката. Двамата с ефрейтор Дребнодупе трябва да обсъдим някои неща.
Дий излезе неохотно. Ваймс го изчака да мине по коридора-кантар.
— Ама че каша… Загадката на кражбата от заключена стая става още по-гадна, когато стаята няма ни ключ, ни врата.
— Сър, да не мислите, че Сънльо може да е носил под дрехите си торбички с пясък? — веднага попита Веселка.
„Хич не ми хрумна. Но пък вече знам как би се справило едно джудже…“
— Възможно е — съгласи се Ваймс гласно. — Не вярвам, че е толкова трудно да си набавиш мръснобял пясък. Добавяш по малко пясък в чувалчето под дрехите всеки ден, за да не задействаш кантара. И накрая… Колко тежи Питата?
— Около седем килограма, сър.
— Тъй. Накрая разсипваш пясъка от чувалчето по пода, пъхаш Питата под дрехата и… току-виж, ти провърви.
— Има риск, сър.
— Но никой не е и предполагал, че ще има опит Питата да бъде открадната. Да не ми разправяш сега, че четирима пазачи, каращи смяна по цяло денонощие, ще бъдат нащрек през цялото време? Представи си колко игри на покер могат да извъртят!
— Сигурно са се успокоявали, че знаят предварително дали се качва лодка към тях.
— Права си. Голяма грешка. Ей, да знаеш, хващам се на бас — тъкмо когато лодката е слизала в кладенеца, те са били най-отпуснати. Веселке, ако някой човек може да стигне дотук, лесно ще се вмъкне и в Пещерата на Питата. Да, с повечко ловкост и плуване, но е възможно.
— Сър, стражите при портата бяха доста наежени.
— О, да. Тъй е след всяка кражба. Бодри и бдителни като гладна невестулка. Щото се чудят дали някой не ги подозира, че са задрямали в най-неподходящия момент. Веселке, аз съм ченге. Знам колко скучно е да пазиш нещо. Особено ако си мислиш, че никой не би си направил труда да го краде. — Ваймс порови в пясъка с върха на ботуша си. — Тая сутрин оглеждаха придирчиво всяка кола и на влизане, и на излизане. Защо? Защото Питата вече е открадната. Тъкмо в такова време виждаш много официална, много настойчива и много безсмислена шетня. Изобщо не ме убеждавай, че и миналата седмица са отваряли всяка бъчва и са ръчкали с пръти във всяка купа сено, особено на влизане. Виждаш ли Дий оттук? Гледа ли към нас?