Веселка се взря.
— Не, сър.
— Добре.
Ваймс застана в началото на тунела, опря гръб в едната стена и подметките на ботушите си в другата и започна да се плъзга странично над пода, макар че коленете му не бяха съгласни с това мъчение. Все пак успя да мине над кантара и стъпи безшумно. Приближи се зад гърба на Дий, който говореше с пазачите.
— Как…
— Няма значение — прекъсна го Ваймс. — Просто съм по-дълъг от джудже.
— Открихте ли отговора?
— Не. Но имам идея.
— Нима? Вече? И каква е тя?
— Още я разнищвам. Но кралят е налучкал много точно, като ви е накарал да се обърнете към мене. Поне едно установих — никое джудже няма да ви каже верния отговор.
Операта беше към края си, когато Ваймс се шмугна в креслото си до Сибил.
— Пропуснах ли нещо?
— О, прекрасно е. А ти къде беше?
— И да ти кажа, няма да ми повярваш.
Ваймс се зазяпа към сцената, без да вижда. И без това две джуджета разиграваха много предпазлива схватка.
Тъй, значи… Щом е политика… Какво може да направи той? Трябва и занапред да го смята за престъпление, иначе по-добре да се откаже.
Кое е простото решение? Защо да не започне с първото правило в работата на ченгетата — подозирай жертвата. Само че този път Ваймс не беше наясно точно кой е жертвата. Ами тогава да заподозре свидетеля. И това правило си го биваше. Така стигаше до покойния Сънльо. Би могъл да си излезе от Пещерата с Питата под мишница няколко дни преди да „открие“ липсата. Би могъл да върши там вътре какво ли не. Охраната направо беше подигравка. Ноби и Колън щяха да я натъкмят по-свястно. Много по-свястно, поправи се той, за да бъде справедлив. Защото техните хитри мозъчета щракаха точно навреме и именно това ги правеше ченгета. А всички пазачи на Питата май бяха почтени Джуджета — най-неподходящите вардияни, на които да повериш скъпоценност. За такава работа са ти нужни лукави типове.
И все пак нямаше никакъв смисъл в такава версия. Сънльо би се досетил, че първо него ще заподозрат. Ваймс не беше изтънчен познавач на джуджешкия закон, но не му се вярваше главният заподозрян да се радва на дълъг весел живот, особено ако подръка няма друга изкупителна жертва.
Дали не е превъртял след шестдесет години подмяна на изгорели свещи? И това звучеше глуповато. Всеки, който е способен да издържи на такова всекидневие дори десетина години, най-вероятно ще си кара по коловоза до края. Както и да е, Сънльо се бе пренесъл във великата златна мина — в небесата или под земята, зависи как си я представят джуджетата. Нямаше да му отговори на нито един въпрос.
Ваймс си втълпяваше, че може да разкрие престъпника. Всичко беше пред него като на карта, само трябваше да зададе верните въпроси и да мисли умно.
Но инстинктите се опитваха да му внушат още нещо.
Да, имаше някакво престъпление — ако да задържиш нечия собственост, за да искаш откуп, е прегрешение според закона, — но то не беше най-тежкото злодеяние.
Надушваше и друга воня. Знаеше го, както рибарят открива рибата по вълничките.
А схватката на сцената продължаваше. Проточваше я необходимостта след всеки много внимателен удар с брадва да последва ария, вероятно посветена на златото.
— А бе, какво става там всъщност? — прошушна Ваймс на Сибил.
— Почти към края сме — отвърна тя също шепнешком. — Е, представиха само частта за изпичането на Питата, но поне включиха Арията за откупа. Железния млат избягва от тъмницата с помощта на Скалт, открадва истината, която Аги е скрил, омесва я в Питата и убеждава стражите около бивака на Кървавия топор да го пуснат. Джуджетата вярват, че истината някога е била вещ… като къс извънредно рядък метал, последното парче от който е в Питата. И стражите не могат да устоят на силата й. В арията се пее за любовта, която подобно на истината винаги се разкрива накрая. Една от най-прекрасните музикални творби в света. Почти не се споменава златото.
Ваймс я слушаше с увиснало чене. Той се оплиташе във всяка песен, по-сложна от започващите така: „Кой ми изплюска карамела, всички дяволи го взели…“