Когато мъжът се отдалечи неуверено, Детритус поклати глава.
— Май не му достига култура…
— Дали някой ще ни хване в крачка, ако се измъкнем тихомълком? — озърташе се Ваймс. — Тоя ден много се проточи, искам да помисля малко…
— Сам, ти си посланикът, а Анкх-Морпорк е една от световните сили — изрече непреклонно Сибил. — Не можем да се измъкнем! Ще пуснат клюки за нас.
Ваймс изстена. Значи Иниго е прав — когато посланикът кихне, Анкх-Морпорк си духа носа.
— Ваше превъзходителство?
Сведе поглед към двете джуджета.
— Низшият крал ще ви приеме сега — съобщи едното.
— Ъ-ъ…
— Трябва да му се представим и официално! — изсъска лейди Сибил в ухото на Ваймс.
— И Детритус ли?!
— Да!
— Но той е трол!
А доскоро идеята да го доведе тук изглеждаше толкова остроумна…
Долови, че в тълпата пак са се появили течения, които я местят по пода на колосалната пещера. Гъмжилото полека се преместваше към единия й край. Нямаше друг избор, освен да постъпи като останалите.
Низшият крал седеше на малък трон под един от полилеите. Металният балдахин над трона вече бе украсен с изумителни лоени сталактити.
Около трона стояха четири особено едри за расата си джуджета. Черните очила им придаваха заплашителен вид. Всяко държеше брадва. Влагаха цялото си старание в зловещи погледи зад непроницаемите стъкла на очилата.
Кралят говореше с посланика на Генуа. Ваймс погледна за миг Веселка и Детритус. Да, идеята да ги доведе тук изобщо не изглеждаше забавна в момента. В тържествените си одежди кралят беше някак… отчужден и неприветлив.
„Ей, стегни се! Ами че те са граждани на Анкх-Морпорк. И не правят нищо лошо. Да, де, но… не правят нищо, което смятаме за лошо в Анкх-Морпорк.“
Гъстите редици пред тях отново се разместиха. Почти стигнаха до царствената особа. Въоръжените джуджета се бяха вторачили право в Детритус и държаха брадвите си по-напрегнато. Тролът не им обръщаше внимание.
— Тука е по-културно и от наш’та опера — призна той, оглеждайки почтително пещерата. — Тия светилници под тавана май тежат по цял тон всеки.
Детритус вдигна ръка, опипа си темето и си разгледа пръстите.
Ваймс отметна глава. Нещо топло, досущ като капка мазен дъжд, падна на бузата му. Тъкмо я избърсваше и забеляза, че сенките в залата се раздвижват…
Всичко се точеше с мудността на течащ конфитюр. Стори му се, че се наблюдава отстрани. Видя се как грубо избутва Сибил и Веселка, чу се да крещи неразбрано и проследи скока си към краля — тъкмо го сграбчи и острие на брадва се удари в бронята на гърба му.
После се търкаляше с разяреното джудже в ръцете си, полилеят бе преполовил разстоянието до пода, пламъчетата на свещите се бяха проточили в струи, а Детритус вдигаше ръце, примижал пресметливо…
Настъпи миг на покой и тишина, когато тролът улови падащата сияйна планина. След това физиката се намеси и разхвърля облак от джуджета, парчетии, стопена лой и горящи свещи.
Ваймс се събуди в тъма. Примига и докосна очите си, за да се увери, че са отворени.
Надигна се да седне, главата му се тресна в камък и чак тогава видя светлинки — отровножълти и виолетови искри, изведнъж запълнили света му. Полегна по гръб, докато изчезнат.
Зае се да провери имуществото си. Наметалото, шлемът, бронята, мечът — всичко бе изчезнало. Носеше само ризата и бричовете си, а макар тази дупка да не беше ледена, влажният студ се просмукваше в костите му.
Тъй, значи…
Не знаеше колко време му отне да проучи опипом килията си. Мърдаше сантиметър по сантиметър и местеше ръцете си пред лицето, сякаш упражняваше най-бавното бойно изкуство срещу мрака.
Проследи предпазливо първата стена, после втората, в третата пръстите му откриха очертанията на малка врата с дръжка и се върна при стената, до която беше каменният му нар.
Най-досадна беше необходимостта да притиска брадичка в гърдите си през цялото време. Добре, че не беше от най-високите мъже, иначе щеше да си разбие черепа още при събуждането.
Нямаше други мерки, затова провери с крака дължината на стените. Оказа се, че е само десет стъпки.
Не помисли да крещи „Помощ! Помощ!“. Някой го бе затворил в тази килия. И здравият разум му подсказваше, че този някой не се интересува от желанията на затворника.
Напипа каменния нар и пак се изтегна на него. Нещо изтрака тихичко. Ваймс си потупа джобовете и измъкна предмет, който на пипане и шум приличаше на кибритена кутия. Откри вътре само три клечки.