Усетът му подсказа, че е попаднал в коридор, който се простира незнайно докъде и в двете посоки. Постоя колкото да открие откъде повява чист въздух и тръгна натам.
По-нататък имаше още една клетка с буболечка. Тя осветяваше — ако толкова ярка дума е подходяща в случая — огромен кръгъл отвор, в който мързеливо се въртеше перка.
Ваймс мина лесно през отвора в кадифеночерната пещера отвъд.
„Ама на някого наистина му се ще да пукна — размишляваше, докато се промъкваше с лице към течението край поредната невидима стена. — Един изстрел, който не очакват… Само че някой го очакваше, нали?“
Ако ще помагаш на затворника да се изсули от килията, даваш му ключ или пила. Не и оръжие. С ключ може да избяга. Оръжието само ще му докара белята скоропостижно.
Спря — едното му стъпало напипа пустота отпред. Мъждукането на клетката разкриваше близкия ръб на дупка в пода. От нея лъхаше засмукващото усещане за безмерна дълбочина.
Стисна в зъби клетката, отстъпи няколко крачки и… сбърка в преценката си за разстоянието. Блъсна се в отсрещната стена на дупката с всичките си ребра, но поне ръцете му се вкопчиха в пода от другата й страна.
Изсъска някакви думички като проява на прословутото анкх-морпоркско чувство за хумор.
Изпълзя върху каменния под и успя да вдиша отново. Извади еднозарядното арбалетче от джоба си, стреля надолу, хвърли го в дупката — ехото от тропането не заглъхна скоро — и продължи срещу струята студен въздух.
Вече не беше в тунел, а на дъното на шахта. Зеленикавото сияние му позволи да види купчинката в средата.
Ваймс загреба малко сняг и когато погледна нагоре, една снежинка се стопи на лицето му. Ухили се в мрака. Буболечката му освети края на спирална стълба в стената.
След малко стигна до извода, че „стълба“ е преувеличение. При издълбаването на шахтата джуджетата бяха забивали в скалата дебели греди. Натисна с цялата си тежест първите две. Сториха му се достатъчно здрави. Ако внимаваше, би могъл да се изкатери…
Бе се изкачил нависоко, когато гредата под краката му изпращя. Протегна ръце навреме и се улови за следващата, но пръстите му едва не се плъзнаха по мокрото дърво. Светещата буболечка изчезна надолу и Ваймс погледа как мъждивото зелено кръгче се смали до точица и угасна.
В един миг осъзна, че няма начин да се издърпа върху гредата. Остатъкът от живота му се свиваше до времето, през което вцепенените му пръсти ще успеят да се задържат на влажната си опора.
Да речем, минута.
Немалко неща са осъществими за една минута, но не и ако ръцете ти са заети и висиш високо в тъмното.
Изтърва се от дървото. След секунда се стоваря върху гредата от долната намотка на спиралата, която тутакси се отдели от стената.
Пропадна още една намотка надолу. Ребрата му се огънаха върху стъпенката, а съседните две се пречупиха. Задържал се върху единствената здрава греда наоколо, той се заслуша в трясъците и грохота на дървенията.
— …!
Имаше намерението да изпсува, само че му липсваше въздух. Висеше на гредата като стар панталон.
Отдавна не бе спал. С каквото и да се бе занимавал върху онази гранитна плоча в килията, не можеше да се брои за сън, защото след него в устата ти не остава вкус като от старо лепило.
Сутринта новият посланик на Анкх-Морпорк бе представял акредитивните си писма. Вечерта старшият полицай на Анкх-Морпорк се бе заел да разкрие простичка дребна кражба. А ето го сега — заседнал по средата на замръзнала шахта. Само една педя старо, незаслужаващо доверие дърво го делеше от краткото пътешествие до отвъдния свят.
Утеши се с надеждата, че няма да види отново целия си живот в последните мигове. Не би искал да си припомня немалко епизоди от миналото си.
— Ах, зър Замюъл. Лош къзмет. А дозега зе зправяхте толкова добре.
Отвори очи. Над него бледо алено сияние очертаваше силуета на лейди Марголота, която висеше във въздуха.
— Да ви отнеза ли някъде? — предложи мило тя.
Ваймс завъртя глава замаяно.
— Ако това ще ви утеши, не ми харезва да го правя — сподели вампирката. — Олеле… Това вехто дърво не ми изглежда много…
Стъпенката се прекърши. Ваймс рухна с разперени ръце и крака върху следващите под нея, но се задържа там не повече от секунда. Гредите поддадоха и го препратиха по-надолу. Пак успя да увисне. Лейди Марголота се спусна величествено към него, а далеч долу парчетиите гърмяха и трополяха.
— На теория взе пак имате нищожен шанз да оцелеете, ако зе зпузнете по този начин до дъното на шахтата. За жалозт виждам, че падащите зтъпала за зчупили почти взички под тях.
Ваймс се напрегна. Този път дървото май не поддаваше. Защо ли не опита да се издърпа?…