— Знаех си, че вие стоите зад всичко — промърмори, докато се мъчеше да вдъхне малко живот в ръцете си само с усилие на волята.
— О, изобщо не зте зи помизлял това дозега. Затова пък знаехте, че Питата не е открадната.
Ваймс се вторачи в безметежно реещата се фигура.
— На джуджетата никога не би им хрумнало, че…
Гредата се размърда под ръцете му, а лейди Марголота го доближи още малко.
— Знам, че мразите вампирите. Типично за хора като ваз. Но на ваше мязто бих зе попитала… готов ли зте да ни мразите и з цената на живота зи?
Тя му протегна ръка.
— Едно ухапване и край на проблемите, а? — изхриптя Ваймс.
— За мен и едно ухапване е в повече, Зам Ваймз.
Дървото изпращя. Лейди Марголота сграбчи китката му.
Ваймс се издигаше полека.
— Не зи и помизляйте да зе пузнете!
— „И едно ухапване е в повече“… — Той разпозна почти същото внушение, което си повтаряше неуморно. — Ама вие да не сте… въздържателка?!
— От почти четири години.
— Никаква кръв?!
— О, немизлимо е. Но замо животинзка. Озвен това е много по-милозърдно от клането, нали? Признавам, зтават по-кротки и глупави, обаче кравата поначало не поставя рекорди на тезтовете за интелигентнозт.
— И… туй замества ли ви човешката кръв?
— Колкото лимонадата замезтва уизкито. Повярвайте ми. Но озтрият ум винаги може да измизли други… замезтители.
Изведнъж шахтата остана под тях и се озоваха на открито. Смразяващият въздух сякаш прободе Ваймс през ризата. Понесоха се встрани и след малко краката му затънаха до коленете в снега.
— Едно от добрите качезтва на джуджетата — отбеляза реещата се вампирка — е зклоннозтта им рядко да опитват нещо ново и да не зе отказват от нищо зтаро. Намерих ви лезно.
— Къде съм?
Ваймс оглеждаше камънаците и дърветата, отрупани със сняг.
— Гозподин Ваймз, в момента зе намирате далеч от града, който е в позока срещу чазовниковата зтрелка зпрямо Главината на Дизка. Довиждане.
— Тук ли ще ме зарежете?!
— Моля? Вие избягахте. Аз изобщо не зъм тук. Една вампирка да зе намезва в делата на джуджетата? Немизлимо! Но да кажем, че… предпочитам да изравнявам шанзовете.
— Страшен студ е! А нямам дори палто! Какво искате всъщност?
— Имате звободата зи, гозподин Ваймз. Нали към това зе зтреми взеки? Тази мизъл не ви ли згрява отвътре?
Лейди Марголота се скри в сумрака.
Ваймс се разтрепери. Чак сега осъзна колко топло е било под земята. Не знаеше и колко е часът. Едва се мержелееше някаква светлинка. Дали е малко след залез или слънцето скоро ще изгрее?
Снежинките се лепяха с вятъра по мокрите му дрехи.
Свободата понякога е убийствено преживяване.
Подслон… ето какво му беше жизнено необходимо. Мъртвецът няма защо да се чуди кое време е и къде е попаднал, защото си знае и без това.
Отдалечи се от шахтата и се запрепъва между дърветата, където снегът не беше толкова дълбок.
Ваймс не умееше да се оправя в гората. Бе свикнал да я вижда на хоризонта. Ако някой го помолеше да опише представата си за гора, щеше да говори за множество стърчащи кафяви стволове, увенчани със зелен листак.
Тук имаше дупки, могилки и клони, провиснали под тежестта на снега. Бели буци начесто падаха в преспите и клонът се изправяше сред облак от ледени кристалчета.
Виждаше се подобие на пътека, тоест малко по-широк и равен проход между дърветата. Ваймс вървеше по него, защото не измисли нищо по-разумно.
Вятърът се засилваше и виеше в гората. Снежинките вече боцкаха кожата му.
Дървета. Клони. Сняг.
Подритна основата на малък бял хълм до пътеката. Свлече се сняг и откри тъмнозелени иглички. Той пропълзя в дупката на длани и колене.
Аха…
И тук беше студено, а върху дебелия слой сухи иглички също имаше сняг, но клоните се гънеха като колиба около якия дънер. Ваймс се вмъкна още по-навътре, поздравявайки се за досетливостта. Не духаше, а и противно на здравомислието (според него) натрупаният сняг над главата му сякаш стопляше въздуха. Дори миришеше на топлина… някак животинска…
Три вълка, излегнали се мързеливо около дънера, се взираха с интерес в него. Не изглеждаха изплашени.
Вълци!
Какво друго да добави… Звучеше както „Сняг!“ или „Вятър!“, само че тези думи в момента му се струваха още по-страшни.
Бе чувал от някого, че вълците не нападат, ако се вторачиш право в очите им.
Уви, скоро щеше да заспи. Усещаше как го наляга умората. Не мислеше разумно и всеки мускул го болеше.
А навън виеше вятърът. Негова светлост дукът на Анкх се унесе.