— Ами аз… съм почти сигурен защо копието на Питата в Анкх-Морпорк беше откраднато. Вече си мисля, че от копието е направено копие, което стигна дотук в някоя от нашите карети. Дипломатите не ги претърсват.
— Браво, браво!
— Жалко, че Игор е решил да разтоварва, когато някое от вашите момчета се е промъкнало да вземе копието.
— Е, трудно е да нараните тежко някой Игор.
— Не ти пука — поклати глава Ваймс. — Някаква джуджешка сбирщина иска Албрехт да седне на тро… на Питата, де. Те си мечтаят всичко да бъда постарому, ти пък само се мъчиш да ги въвлечеш в междуособици. А окаяникът Албрехт дори няма да си получи истинската Пита!
— Засега интересите ни съвпадат — вдигна рамене Волф.
С периферното си зрение Ваймс забеляза как останалите върколаци се нареждат около вира.
— Накрая решихте да ме насадите на пачи яйца — продължи той. — Аматьорско изпълнение, честно казано. Все пак се справихте, макар че Дий нямаше никакво време да изпипа номера. Уплаши се, че вече надушвам истината. Щяхте да успеете, признавам. Отдавна знам, че очевидците нищо не запомнят правилно. Вярват, че са видели каквото им се иска или каквото други са им втълпили. Свежа идейка беше и да ми подхвърли онуй еднозарядно арбалетче. Сигурно с цялата си душа се е надявал да убия някого, за да избягам…
— Не е ли време да излезете от… водата? — прекъсна го Волф.
— Тоест да свършвам с къпането? — натърти Ваймс.
Долови трепването. „Ха, ходиш прав и приказваш, момко, и си силен като бик… Но щом си мелез между човек и вълк, все ще има нещо кучешко у тебе, нали?“
— Тук спазваме един древен обичай — започна Волф, без да го поглежда в очите. — Добър обичай. Всеки може да ни предизвика. И започва… гонитба. Голямата игра! Състезание, ако думата ви харесва повече. Ако противниците ни надбягат, получават четиристотин крони. Хубава сумичка! С нея човек може да започне малък бизнес. Разбира се, ясно ви е, че ако не ни надбягат, изобщо нямат нужда от пари!
— Случвало ли се е изобщо някой да ви победи?
„Хайде, бе, дървари, къде се губите? Хората трябва да си палят печките!“
— Понякога. Ако се подготвят усърдно и познават местността. Мнозина преуспели жители на Начук дължат възхода си в живота на нашия скромен обичай. На вас ще дадем преднина от… нека да е час. За да бъде по-интересно! — Волф посочи. — Начук е на осем километра в тази посока. Обичаят гласи, че не бива да влизате под покрив, докато не стигнете до крайната цел.
— А ако откажа да бягам?
— Тогава състезанието ще бъде твърде кратко! Не харесваме Анкх-Морпорк. И не ви искаме тук!
— Странно — озадачи се Ваймс.
Широкото чело на Волф се набръчка.
— Какво искате да кажете?
— Ами където и да отида в Анкх-Морпорк, все се натъквам на някого, дето е от Юбервалд. Хора, джуджета, тролове… Охотно бачкат до премала и пишат на роднините си: „Ей, идвайте и вие тук, страхотно е — никой няма да ви изяде заради някой и друг долар!“
Устните на Волф се изопнаха и откриха лъскави резци. Ваймс бе виждал същото изражение по лицето на Ангуа. Означаваше, че е настръхнала. Което за един върколак може да се превърне във всекидневие.
Подритваше си късмета. Какво друго да прави, щом късметът му е останал съвсем без сили?
— И Ангуа си живее добре там…
— Ваймс! Господин Цивилизован! Анкх-Морпорк! Ти ще бягаш!
С надеждата, че краката му ще го крепят, Ваймс се изкатери върху заснежения бряг. Бавеше се при всяко движение, доколкото му стигаше дързостта. Върколаците се разсмяха гърлено.
— Влизаш във водата с дрехи?
Ваймс сведе поглед към мокрите си крака.
— Че ти никога ли не си виждал гащи-боксерки, бе?
Устните на Волф отново оголиха зъбите му. Озърна се тържествуващо към другите.
— Ето ви я… цивилизацията!
Ваймс подръпна от пурата си, за да се разгори, и огледа замръзналата околност колкото се може по-надменно.
— Значи четиристотин крони?
— Да!
Ваймс пак се ухили присмехулно на гората.
— И колко е туй в анкх-морпоркски пари? Долар и половина?
— Никога няма да стигнеш до броенето на парите! — изрева Волф.
— Слушай, не искам да ги харча само тук…
— Бягай!
— Е, като те гледам, няма и да те питам дали носиш парите.
Ваймс се отдалечи ходом от върколаците. Беше много доволен, че не виждат лицето му, а кожата на гърба му сякаш искаше да се потули при корема.
Грижеше се движенията му да са спокойни, докато глутницата можеше да го вижда. Мокрите му гащи започваха да припукват и проскърцват в ледения въздух.