„И сега какво?… По-силни са от тебе, познават всяка педя наоколо, а ако имат нос като на Ангуа, могат да надушат и пръдня насред смрадта на пор. Отгоре на всичко краката пак те болят. Е, кое му е доброто на такова положение? Успя да вбесиш Волф…“
Ваймс се затича. Да, де, но имаше ли нещо добро във факта, че го вбеси?
Ваймс се затича още по-бързо.
А зад него се разнесе вълчи вой.
Хората понякога твърдят, че с размотаване нищо не се оправяло.
Ефрейтор Нобс, или по-точно президентът на Гилдията на стражниците С. У. Сейнт Джон Нобс, размишляваше над тази истина. Редки ранни снежинки съскаха във въздуха над варела, който съгласно стачните традиции се зачервяваше от жар пред Участъка на Стражата.
Вече напипваше основния проблем — имаше нещо сбъркано от философска гледна точка в замисъла да сложиш стачен пост пред сграда, в която и без това не иска да влиза никой друг освен стражниците. Невъзможно е да попречиш на хората да свършат нещо, ако те поначало не искат да го сторят.
И скандирането не помогна. Някаква възрастна дама му пусна едно пени в ръката.
Рег Шу крещеше щастливо и размахваше плаката си. Дорфл държеше картонен правоъгълник, гъсто изписан от горе до долу с подробно изложение на исканията и оплакванията им, подкрепени с препратки към устава на Стражата и цитати от мнозина философи. Стражник Визит приличаше на сандвич с окачените и отпред, и отзад въпроси: „Каква е ползата за царството, ако падне цената на воловете? «Загадки», книга втора, стих трети.“
Незнайно защо тези разумни доводи не поставяха града на колене.
Обърна се, щом чу шума на приближаваща го карета, и видя вратичката с герб, състоящ се преди всичко от черен щит. От прозореца го гледаше лорд Ветинари.
— А, самият ефрейтор Нобс — отбеляза очевидното Патрицият.
В този миг Ноби би дал всичко, за да е всеки друг, но не и ефрейтор Нобс.
Не беше наясно дали трябва да отдаде чест, щом е стачник. Все пак отдаде чест — никога не е излишно.
— Както виждам, лишавате града от услугите си — продължи Ветинари. — Във вашия случай това едва ли е представлявало особено затруднение.
Ноби не схвана напълно чутото, но Патрицият се държеше почти приветливо.
— Не можем да сме безразлични, сър, когато е застрашена сигурността на града — отвърна Ноби, лъхайки на наранена преданост от всяка все още незапушена пора на тялото си.
Лорд Ветинари помълча, за да се просмучат в съзнанието на Ноби обичайните мирни звуци на града, който трябваше да е на ръба на пропастта.
— Е, не бих искал да се намесвам — изрече накрая — Това е проблем на гилдията. Убеден съм, че негова светлост ще ви влезе в положението, когато се завърне — Патрицият тупна с длан по вратичката. — Продължавай!
Кочияшът подкара конете.
И мисълта, която от известно време побутваше мозъка на Ноби, избра този миг, за да го срита.
„Господин Ваймс ще побеснее. Направо пяна ще му избие на устата.“
А лорд Ветинари се усмихваше в каретата.
— Сър, вие… наистина ли го мислите? — реши да провери секретарят му Дръмнот от отсрещната седалка.
— Естествено. Моля те, погрижи се от кухнята да им донесат какао и кифлички около три следобед. Без да споменават от кого са, разбира се. Дръмнот, днес още не са извършени никакви престъпления. Твърде необичайно. Дори Гилдията на крадците се е притаила.
— Да, милорд. Не разбирам каква е причината. Нали когато котката я няма…
— Вярно, Дръмнот, но мишките са щастливо необременени от опасения за бъдещето си, за разлика от хората. Всички знаят, че Ваймс ще се върне след седмица-две. Изобщо няма да е доволен от това, което ще завари. Излишно е да се съмняваме. А когато Командирът на Стражата е разгневен, има навика да споделя много енергично състоянието си с всички наоколо. — Патрицият се усмихна. — Дръмнот, в такива времена прозорливите хора разбират колко им е изгодно да бъдат почтени. Само се надявам, че Колън е достатъчно тъп, за да не предприеме нищо.
Снежинките падаха все по-нагъсто.
— Колко прекрасен е снегът, сестри мои…
Трите жени седяха до прозореца на усамотения си дом и гледаха зимната белота на Юбервалд.
— И колко студен е вятърът — обади се втората.
Третата — и най-младата — въздъхна.
— Защо само за времето си приказваме?
— А за какво друго?
— Ами тук дърво и камък се пукат или от студ, или от жега. Май няма какво друго да се каже.
— Така е в нашата Матушка Юбервалд — бавно и сурово изрече най-възрастната сестра. — Вятърът, снегът, непоносимата горещина на лятото…