— Ъ-ъ… казах Анкх-Морпорк — напомни смутеният Ваймс.
— Откога си мечтаем да посетим този град…
— Ще ви изпратя три билета за каретата, щом се прибера у дома — обеща припряно той, а въображението му чуваше мекото топуркане на бягащи лапи по снега. — Мили дами, ако можете веднага да ми донесете тези неща…
Те се отърсиха от мечтите и забързаха към къщата, но най-младата спря замалко до вратата.
— В Анкх-Морпорк имате ли дълги сурови зими?
— Не, само кал и лапавица.
— А много ли са вишневите градини?
— Уви, не се сещам да имаме дори една.
Тя размаха тържествуващо юмрук.
— Йееее!
Малко по-късно Ваймс отново беше сам в плевнята, но носеше едва ли не древен черен панталон, пристегнат на кръста с въженце, и държеше изненадващо остра брадва.
Оставаха му може би към пет минути. Вълците едва ли се бавеха да се чудят дали не ги заплашва инфаркт.
Безсмислено беше само да бяга. Не можеше да се мери в бързината с тях. Трябваше да се придържа към цивилизацията и нейните устои. Например панталоните.
Дали пък времето не беше на негова страна? Ангуа не споменаваше често за своя свят, но поне бе казала веднъж, че във всяка от формите си върколакът полека губи качествата на другата. След няколко часа на два крака обонянието й отслабваше от стъписващо до много остро. А ако останеше твърде дълго във вълчия си вид… Ваймс си го представяше като напиване — малка частичка в теб още се напъва да дава заповеди, но останалото затъпява. Човешкото у върколака изтървава юздите.
Отново огледа плевнята. Подвижна стълба беше опряна в горната площадка. Качи се и погледна през неостъкления прозорец към снежната ливада. По-нататък се виждаше река и нещо като лодкарски навес.
Е, как мислят върколаците?
Върколаците забавиха крачка, щом доближиха постройката. Водачът погледна един от приближените си и кимна. Другият веднага пое в тръс към навеса с лодките. Останалите последваха Волф вътре. Последният за миг прие човешки вид, за да затвори вратата и да я залости.
Волф застана насред хамбара. По пода бяха пръснати големи раздърпани купи сено.
Внимателно плъзна лапа по пода и разръфа няколко влакна от изопнато въже.
Волф вдиша дълбоко. Върколаците около него доловиха какво ще направи и се извърнаха. Имаше миг на напрегната безформеност, после той се изправи на два крака, примигващ от внезапността на прехода.
„Я, колко интересно — помисли Ваймс на горната площадка. — Секунда-две след преобразяването не схващат какво става…“
— О, ваша светлост — изрече Волф, щом се огледа — Капан ли? Колко… цивилизовано. — Той зърна Ваймс, който стоеше до прозореца. — И какво очакваше да се случи?
Ваймс посегна към масления светилник.
— Да се залисаш по примамката.
Метна светилника в сухото сено и добави пурата си. Сграбчи брадвата и изскочи през прозореца в мига, когато светилникът блъвна пламъци.
Падна в дълбока пряспа и се втурна към лодките. Натам водеха и други следи. Не бяха човешки. Нахълта в сянката на навеса и замахна диво. Бе възнаграден със секнало изведнъж квичене.
Леката лодка под навеса се оказа на една четвърт пълна с тъмна вода, но в момента Ваймс не дръзваше да помисли за изливането й. Стисна прашните весла, загреба с много сила, която не доведе до особено ускорение, и се озова в реката.
Изскърца със зъби. Волф подтичваше по снега, а с него и цялата му глутница. Май никой не липсваше.
Волф сви длани около устата си и извика:
— Много цивилизовано, ваша светлост! Но само когато подпалиш плевня, пълна с вълци, те изпадат в паника! Ако са върколаци, единият просто отваря вратата! Не можеш да убиеш върколак, господин Ваймс!
— Кажи го на оня под навеса! — изкрещя Ваймс, а течението вече поемаше лодката.
Волф се загледа към сянката и пак вдигна ръце към устата си.
— Той ще оздравее, господин Ваймс!
Ваймс изпсува под носа си, защото противно на всичките му надежди двама от върколаците се гмурнаха в реката и заплуваха мощно към отсрещния бряг. Кучешка им работа. Скачат с радост във всяка локва, но само се опитай да ги натикаш във ваната у дома…
Волф тичаше леко по брега. Онези от реката вече излизаха на другия бряг. Глутницата следваше лодката и от двете страни.
Но течението я носеше все по-бързо. Ваймс се захвана да изгребва водата с шепи.
— Волф, няма да надбягаш реката! — подвикна по едно време.
— Няма да се напъвам, господин Ваймс! По-интересно е дали ти можеш да изплуваш от водопада! Ще се видим по-късно, Цивилизован!
Ваймс вдигна глава. По-нататък реката имаше някак скъсен вид. И щом се съсредоточи, острият слух на внезапния ужас му позволи да чуе далечния грохот.