Пак хвана веслата, за да гребе срещу течението. Да, можеше да удържи напора на реката, но не и да изпревари върколаците. А те го чакаха.
Пусна веслата и дръпна въжето на лодката към себе си. „Да направя две-три примки и да вържа брадвата на гърба си…“
Веднага си представи какво би могло да сполети човек, паднал в същинския ад под водопада с остро парче метал до тялото си…
— ДОБРО УТРО.
Ваймс примига. Дългуреста фигура с черно наметало седеше в лодката.
— Ти да не си Смърт?
— КОСАТА МЕ ИЗДАВА, НАЛИ? ВСИЧКИ Я ЗАБЕЛЯЗВАТ.
— Ще умра ли?
— ВЕРОЯТНО.
— Как тъй вероятно?! Вече се явяваш и когато е вероятно хората да умрат?
— О, ДА. ТОВА Е НОВИЯТ СТИЛ. ПРАВЯ ГО ЗАРАДИ ПРИНЦИПА НА НЕОПРЕДЕЛЕНОСТТА.
— Туй пък какво е?
— НЕ СЪМ СИГУРЕН.
— Много ме просвети, няма що.
— СПОРЕД МЕН ОЗНАЧАВА, ЧЕ ХОРАТА МОГАТ ДА УМРАТ, НО МОГАТ И ДА НЕ УМРАТ. ТАКА ЦЕЛИЯТ МИ ГРАФИК ОТИВА ПО ДЯВОЛИТЕ. АЗ ОБАЧЕ ИСКАМ ДА СЪМ В КРАК СЪС СЪВРЕМЕННАТА МИСЪЛ.
Грохотът биеше все по-тежко в ушите. Ваймс легна по гръб в лодката и се хвана за бордовете й. „Приказвам си със Смърт, за да се поразсея…“
— Не те ли мярнах замалко миналия месец? Гонех Не Най-Малкия Дейв по Улицата на прасковения сладкиш и паднах от оня перваз.
— НАПЪЛНО ВЯРНО.
— Само че тупнах в една каруца. И не умрях!
— НО БИ МОГЪЛ.
— Аз защо ли си мислех, че всички си имаме някакви пясъчни часовници, дето показват кога ще умрем?
Ревът на водопада разтърсваше. Ваймс се вкопчи още по-отчаяно в лодката.
— ДА, ИМАТЕ — потвърди Смърт.
— Но може и да не умрем, тъй ли?
— О, НЕ. ЩЕ УМРЕТЕ. НЯМА НИКАКВИ ОСНОВАНИЯ ЗА СЪМНЕНИЕ.
— Нали току-що каза…
— ТРУДНО Е ДА СЕ ПРОУМЕЕ, ЗНАМ. КАКТО ИЗГЛЕЖДА, СЪЩЕСТВУВА НЕЩО, КОЕТО СЕ НАРИЧА „КРАЧОЛИТЕ НА ВРЕМЕТО“. СТРАННО, РАЗБИРА СЕ, ЗАЩОТО ВРЕМЕТО НЕ НОСИ НИКАКВИ…
Лодката се катурна във водопада.
Ваймс попадна в гръмовно спускаща се вода, после ушите му звъннаха като огромна камбана от удара в дълбокия вир долу. Пребори се да изскочи на онова, което тук минаваше за повърхност, и усети течението да го влачи, да го блъска в първия камък и да го преобръща в запенената вода.
Размаха ръце слепешком и се улови за друг камък. Тялото му се завъртя и се кротна в сравнително по-спокойно местенце. Още се мъчеше да си поеме дъх, когато зърна сива сянка да прескача от камък на камък и да го връхлита с ръмжене.
Вкопчи се отчаяно в косматото тяло, което напираше да го захапе. Една лапа се плъзна по мокрия камък, последва привичната реакция при затруднение… преобразяването…
Сякаш вълчият облик се смаляваше, а човешкият наедряваше — едновременно, в същото пространство, с миг на ужасно разкривяване, докато формите се преливаха една в друга.
Ето го очаквания миг на объркване…
Стигна му да забие главата на мъжа в камъка с целия остатък от силите си. Въпреки адския шум наоколо му се стори, че чу пукот.
Ваймс се изтласка от камъните и пое надолу с течението. Само се опитваше да не потъне. Във водата се провлачваха кървави струи. Досега не бе убивал с голи ръце. Всъщност никого не бе убивал нарочно. Да, имаше смъртни случаи, защото когато противниците се търкалят по стръмния покрив, въпрос на късмет е кой върху кого ще се приземи долу. Това е друго. С тази мисъл Ваймс заспиваше всяка нощ.
Зъбите му тракаха, от яркото слънце го боляха очите, но… Чувстваше се добре.
Дори му се искаше да се налага с юмруци по гърдите и да надава оглушителни вопли.
Те искаха да го убият!
„Накарай ги да си останат вълци — посъветва го тихо безплътно гласче. — Колкото по-дълго са на четири лапи, толкова по-малка полза имат от ума си.“
Другият глас, нажежен до червено от свирепост, се обади много по-навътре: „Избий ги всичките!“
Яростта кипеше и пропъждаше студа.
Краката му докоснаха дъното.
Тук реката се разливаше почти до размерите на езеро. Широка ледена ивица бе пропълзяла навътре от брега, тук-там покрита с купчинки навят сняг. Над нея се стелеше мъгла с дъх на сяра.
Самотен върколак, може би спътникът на онзи, който се носеше безжизнен по течението, го наблюдаваше от брега.
Ваймс изджапа до ръба и се опита да изпълзи отгоре, но ледът изпращя зловещо под тежестта му и пукнатините се стрелнаха на криволици във всички посоки.
Звярът пристъпи по-наблизо, но внимаваше къде стъпва. Ваймс отчаяно опита отново и този път голям леден къс се преобърна и го захлупи. Главата на човека се скри под водата. Чакащата твар постоя още секунда-две и се промъкна по-напред върху леда. Ръмжеше към тънките цепнатини, появяващи се под всяка преместена лапа.