Една сянка се плъзна в плиткото. И водата сякаш избухна — Ваймс разби леда под върколака, стегна злобно ръцете си около ребрата му и го завлече в реката.
Един нокът раздра кожата на хълбока му, но Ваймс обвиваше с ръце и крака съществото, докато се премятаха бясно под леда. Знаеше, че участва в екстремален тест за белодробен обем. Но нали не той току-що бе загубил целия си въздух? Стискаше яростно, водата звънеше в ушите му, звярът се мяташе и го драскаше, а когато стигна до избора да се пусне или да се удави, Ваймс изскочи ни повърхността.
Никой не го захапа. Проби си път до брега през нацепения лед, отпусна се на колене и повърна.
Навсякъде из планините отекваше вой.
Ваймс се надигна. По ръцете му се стичаше кръв. Въздухът и тук вонеше на развалени яйца. А на около два километра от него стърчеше сигналната кула.
… с каменни стени и врата, която се залоства…
Затътри се нататък. Снегът под краката му отстъпваше на жилава трева и мъх. Въздухът се сгорещяваше, но Ваймс предположи, че вече го мъчи треска. По едно време се огледа и разбра къде е попаднал.
Пред себе си виждаше гола пръст и камънаци. На някои места шаваха и бълбукаха лениво.
Навсякъде около него бликаха лоени гейзери. Съскащите локвички бяха заобиколени с пръстени от древна, отдавна гранясала жълта лой — толкова противна, че и Сам Ваймс би се замислил, преди да си топне залъка в нея, ако не е особено гладен. Дори различаваше отгоре някакви черни точки. Оказаха се насекоми, на които природата не бе дала шанс да натрупат опит в оцеляването.
Сега снегът се стелеше на гъста пелена, лоените гейзери плюеха и цвърчаха.
Ваймс тупна на колене. Всичко го болеше. Не само мозъкът му пишеше чекове, които тялото не можеше да осребри. Проблемът се усложняваше от опитите на ходилата да вземат назаем пари, които краката нямаха у себе си, а мускулите на гърба му като че тършуваха за дребни монетки, търкулнали се зад възглавничките по дивана.
Все още никой не го догонваше. Би трябвало да са прекосили реката.
В същия миг видя един. А би могъл да се закълне, че го нямаше преди секунда. И друг излезе спокойно иззад висока пряспа.
Седнаха и се вторачиха в него.
— Хайде, бе! — кресна им Ваймс. — Какво чакате?
По локвичките лой около него изскачаха съскащи мехури. Тук обаче беше топличко. Щом те не искаха да се размърдат и той нямаше да ходи никъде.
Погледът му се прикова в дърво до последните гейзери. Личеше, че е едва живо, по краищата на дългите клони имаше мазни буци, но беше подходящо за катерене. Ваймс се напрегна да пресметне на око разстоянието и да премери спрямо него бързината си.
И върколаците извиха глави да погледнат дървото. Още един се бе примъкнал от друга посока. Ставаха три чифта зорки очи.
Ваймс осъзна, че те няма да се втурнат, преди той да побегне. Иначе се губеше цялото удоволствие.
Вдигна рамене, обърна гръб на дървото… извъртя се диво и затича към него. Докато преполови разстоянието, започна да се бои най-силно от възможността сърцето му да изскочи през гърлото, но продължи. Подскочи тромаво, хвана се за един от по-ниските клони, изтърва го, пльосна, изправи се с хриптене, пак докопа клона и успя да се издърпа, очаквайки всеки миг първото боцкане от върховете на стискащи зъби.
Застина на клатушкащия се клон. Върколаците не бяха шавнали, само зяпаха с любопитство.
— Ах, вие, мръсни гадове! — изръмжа Ваймс.
Надигнаха се и тръгнаха към дървото, като избираха старателно къде да стъпят. Той се покатери по-нагоре.
— Анкх-Морпорк! Господин Цивилизован! Къде са ти сега оръжията, Анкх-Морпорк?
Позна гласа на Волфганг. Плъзна поглед по преспите, които вече се запълваха с виолетовите сенки на гаснещия следобед.
— Видях сметката на двама от вас!
— Ох, как ще ги болят главите до утре! Ние сме върколаци, Анкх-Морпорк! Твърде трудно е да ни спре някой!
— Ти нали каза, че…
— Анкх-Морпорк, вашият господин Слийпс бягаше по-бързо от теб!
— Достатъчно бързо ли?
— Не! А мъжът с малката черна шапка се биеше по-умело от теб!
— Достатъчно умело ли?
— Не! — весело изрева Волфганг.
Ваймс пак заръмжа. Дори наемните убийци не заслужават такава смърт.
— Слънцето скоро ще залезе! — подвикна той.
— Знам. Излъгах те за залеза!
— Ами тогава събуди ме на зазоряване. Имам нужда от сън!
— Ще умреш от студ, Цивилизован!
— Още по-добре!
Ваймс проучваше възможностите, предлагани от съседните дървета. Дори скокът да го пренесеше до някое, бяха иглолистни — хем боли, хем е лесно да тупнеш долу.