— Аха, това сигурно е прочутото анкх-морпоркско чувство за хумор!
— Не, най-обикновена ирония! — кресна Ваймс, а погледът му още шареше, търсейки въздушен път за спасение. — Ще познаеш, че сме стигнали до прочутото анкх-морпоркско чувство за хумор, когато започна да дрънкам за цици и пръдни, надуто копеле такова!
Е, какъв избор имаше в момента? Да си виси на дървото и да умре или да побегне и да умре. Би предпочел поне да умре цял, а не на мръвки.
— СПРАВЯШ СЕ ОТЛИЧНО ЗА МЪЖ НА ТВОЯТА ВЪЗРАСТ.
Смърт седеше малко над него.
— А бе, ти само подире ми ли вървиш?
— НЕ СИ ЛИ ЧУВАЛ ИЗРАЗА „СМЪРТ БЕШЕ ВЕЧЕН НЕГОВ СПЪТНИК“?
— Ама повечето време не те виждам!
— НЕ Е ЛИ ВЕРОЯТНО ТВОЯТ УСЕТ ДА СЕ Е ИЗОСТРИЛ ПОРАДИ СЕРИОЗНА ЛИПСА НА ХРАНА, СЪН И КРЪВ?
— А ще ми помогнеш ли?
— Е… ДА.
— Кога?
— АМИ… КОГАТО БОЛКАТА СТАНЕ НЕТЪРПИМА. — Смърт се поколеба, но продължи. — ОЩЕ ДОКАТО ГО КАЗВАХ, СЕ ДОСЕТИХ, ЧЕ НЕ ОЧАКВАШ ТОЧНО ТАКЪВ ОТГОВОР.
Слънцето доближаваше хоризонта, наедряваше и червенееше.
Надбягване със слънцето… Поредният любим спорт в Юбервалд. Да се прибереш вкъщи невредим, преди светилото да се е скрило.
До целта имаше цял километър, по стръмен склон и до колене в сняг.
Някой се катереше по дървото. Стволът се тресеше. Ваймс погледна надолу. В студения синкав здрач един гол мъж кротко се издърпваше от клон на клон.
Ваймс побесня. Това вече беше непоносимо!
Онзи долу изсумтя — хлъзна се по залоената кора и едва се задържа.
— КАК СЕ ЧУВСТВАШ В МОМЕНТА?
— Я да млъкваш! Видение нещастно!
Сигурно би могъл да се възползва от някаква слабост на върколаците. За около секунда бяха уязвими при преобразяването, но те вече знаеха, че той се е досетил…
Нямаха оръжия. Нали забеляза липсата им и в замъка? А в замъците винаги са окачени разни оръжия — копия, бойни брадви, нелепи брони, огромни старинни мечове… Дори вампирите си бяха украсили стените с няколко рапири. Все пак и те понякога са принудени да си помогнат с по-дълго острие.
Но не и върколаците. Ангуа също се двоумеше, преди да посегне към дръжката на меча си. За върколака оръжието е най-презреният избор.
Ваймс сключи крака около клона и се завъртя с главата надолу, когато гадът се покатери още по-наблизо. Стовари юмрука си по ухото му, успя и да го цапардоса по носа.
Върколакът му отвърна със зашеметяващ пестник и битката щеше да приключи, но пък допусна неволната непредпазливост да се окаже в обсега на Ваймсовия Лакът.
Заслужаваше си главните букви. Той му бе донесъл победата в безброй улични схватки. Още в началото на кариерата си като стражник Ваймс се бе убедил, че гробищата са пълни с идиоти, които са чели в захлас книжката на маркиз дьо Въртиопаш. А най-важното в боя е мръсникът отсреща да престане да те удря колкото се може по-скоро. Не се стремиш да печелиш точки. Ваймс често бе попадал в обстоятелства, когато дори не можеше да замахне свястно, затова пък добре прицеленият лакът решаваше спора, особено с помощта на точно изстреляно нагоре коляно.
Заби лакътя си в гърлото на върколака и чу очаквания страшен звук. Веднага се вкопчи в косата му и я дръпна свирепо, после отново заби основата на дланта си в носа на съществото. Лудешки се опитваше да му отнеме всякаква възможност да се опомни. Твърде добре виждаше изпъкналите мускули на мъжа.
Щом не можеше да мисли, върколакът реагира по навик.
Отново настъпи миг на морфологична неяснота. Носът се превърна в муцуна, докато юмрукът на Ваймс пореше въздуха към него. Но когато вълкът разтвори челюсти да захапе, случиха му се две неща.
Първо го осени прозрението, че е високо в клоните на дърво, но формата му е предназначена преди всичко за бързо тичане по земята. После го сполетя гравитацията.
— Долу може да властва обичаят — изгъргори Ваймс, докато лапите драскаха неумело по кората на дървото, — но тук съм аз.
Протегна ръце, хвана се за един клон и ритна с двата крака. Вълкът изскимтя. Звукът се повтори, щом туловището му се блъсна в по-долните клони.
Съществото отново се опита да промени формата си — така в секундата на падането съчета всички качества на твар, която не умее да се задържа по дърветата, и на друга твар, която не умее да скача ловко.
— Прецаках те! — ревна Ваймс.
Вълчи гърла нададоха вой от горите наоколо.
Клонът, на който се държеше Ваймс, се прекърши. Отначало увисна на мрачния панталон на вуйчо Ваньо, но вехтият плат се разпра.
Падаше по-бързичко, защото върколакът бе прочистил ствола от клони, затова пък се приземи меко върху съществото, което тъкмо бе решило да се надигне.