Кристофър Смит
Пето Авеню
Пето Авеню #1
ЧАСТ ПЪРВА
ПЪРВА СЕДМИЦА
1
Юли,
Ню Йорк
Бомбите, заложени високо над Пето авеню, на покрива на „Редман Интернешънъл“, щяха да се взривят след пет минути.
С огледалните си стъклени стени, отразяващи гъстия предобеден трафик, самата сграда като че ли оживяваше и се движеше.
На скеле по средата й работници окачваха гигантска червена панделка, която скоро щеше да покрие шестнайсет от седемдесетте и девет етажа на „Редман Интернешънъл“. Горе на покрива осветителите монтираха десет прожектора. А вътре петдесет професионални декоратори преобразяваха лобито в празнична бална зала.
Селина Редман, организатор на това събитие, стоеше пред сградата със скръстени ръце. Покрай нея минаваше забързан поток от хора, някои от които вдигаха глави към червената панделка, а други поспираха изненадано, щом я разпознаеха. Тя се опитваше да не им обръща внимание, да се съсредоточи върху работата си и да се слее с тълпата, но без особен успех. Същата тази сутрин нейното лице и тази сграда бяха по страниците на всички големи вестници в Ню Йорк.
Тя се полюбува на сградата пред себе си.
Разположена на ъгъла на Пета и Четиресет и девета улица, „Редман Интернешънъл“ увенчаваше трийсет и една годишния труд на баща й. Основана, когато баща й е бил на двайсет и шест, компанията се нареждаше сред водещите световни конгломерати. Включваше пътническа авиокомпания, жилищни и офис комплекси, текстилни и стоманени фабрики, а скоро към тях щеше да се присъедини и „Уест Текс Инкорпорейтид“ — една от най-големите транспортни корпорации в страната. С тази сграда на Пето авеню единственото, което стоеше на пътя на Джордж Редман, беше бъдещето. И по всичко личеше, че то ще бъде бляскаво, също като диамантите, които Селина беше решила да сложи тази вечер.
— Прожекторите са готови, госпожице Редман.
Тя се обърна и срещна погледа на Хал, един от осветителите. Довечера прожекторите щяха да осветят червената панделка.
— Да ги изпробваме.
Мъжът извади телефон от калъфа на колана си. Докато даваше указания на хората на покрива, Селина погледна към списъка си и отново се запита как щеше да смогне да свърши всичко навреме за празненството.
— Какво пък, щеше да се справи. През целия й живот баща й я бе обучавал да работи под напрежение. Днешната задача беше просто поредното предизвикателство.
Хал й кимна.
— Всеки момент ще светнат.
Селина пъхна папката под мишница и вдигна глава към покрива. Тъкмо си мислеше, че от това разстояние едва ли ще може да види дали работят, когато ключът беше щракнат и три от десетте прожектора избухнаха в пламъци.
За миг се вцепени.
Хиляди назъбени парченца стъкло се носеха към нея, блестящи на слънцето.
От покрива се разрастваше огромен черен облак пушек.
Разгоря се пожар, който бучеше и се извиваше към небето.
Един от прожекторите се премяташе във въздуха и се носеше право към нея.
Тя усети как някой я хвана за ръката и я дръпна на безопасно място миг преди прожекторът да профучи покрай нея и да се разбие в тротоара, където пропука цимента и избухна в дъжд от страховити червени искри. За момент настъпи гробна тишина, а после стъклата започнаха да бомбардират земята в оглушително стакато.
Беше се прилепила към сградата, парализирана от страх, докато гледаше как трафикът на Пето се люшва надясно, за да избегне разбилите се прожектори, а после замръзва. Внезапно не остана нищо друго, освен оглушителното скърцане от сблъсъка на метал в метала, пронизителните клаксони и изплашените писъци на минувачите, някои от които бяха порязани от посипалите се стъкла.
Поразена, Селина погледна Хал. Той бе вперил поглед в покрива и крещеше по мобилния си телефон. Лицето му беше поаленяло, жилите по врата му се бяха издули. Шумът пречеше на Селина да чуе думите му. Тя пристъпи плахо към останките от прожекторите и веднага разбра за какво говореше той — хората на покрива бяха ранени.
Втурна се в лобито, стрелна се покрай декоративния водопад и се качи в частния асансьор на баща си.
Сградата беше твърде висока, а асансьорът прекалено бавен. Но без значение за колко време щеше да се качи горе, пак нямаше да е достатъчно бързо.
Най-после вратите се отвориха и тя стъпи на покрива.
Наоколо тичаха хора, крещяха и се бутаха. Някои стояха неподвижни, парализирани от страх, не вярваха на очите си. Онези, които са били най-близо до прожекторите в момента на взрива, бяха или онемели от шока, или стенеха от болезнените изгаряния.